Дамян Велчев

Симеон Радев го характеризира през 1936 година като „професионален конспиратор”,  италианският дипломатически представител в България Дж. Кора, пък го определя като енергична, но съмнителна личност, способна на всичко за постигане на личните си амбиции, трети пък го познават като дясната ръка на Кимон Георгиев. Организатор на три държавни преврата и герой от Балканската и Първата световна война. Няма как вече да не сте  се досетили, за кого говорим – Дамян Велчев.  Затова днес ще ви разкажем за тази личност, за която съвсем спокойно можем да кажем, че наред с Кимон Георгиев е една от най –  колоритните, противоречиви и загадъчни в новата ни история.

Роден е на 20 февруари 1883 година в Габрово в семейство на чиновник.  През 1903 година завършва Военното училище в София и започва дългогодишната си кариера на военен. Участва както в Балканската война, така и в Първата световна война. Като по времето на Балканската война командва рота, а през Първата световна война е командир на дружина в 22 – ри пехотен полк.

След като България губи Първата световна война, в изпълнение на Ньойския договор,  през 1920 година правителството на Александър Стамболийски бива принудено да съкрати много офицери от армията. Един от тях се оказва и Дамян Велчев.  Тези уволненията създават огромно напрежение в обществото, защото те се оказват имено предпоставка за създаване на една политическа партия, която в един по  - късен етап ще премахне правителството на Стамболийски.

Точно в този период след края на войната името на Велчев става познато из офицерските среди, защото той е един от най – активните организатори на Военния съюз, а Кимон Георгиев пък е един от идеолозите му. През следващите двайсет години този съюз играе може би една от най – определящите роли в историята на България. Военният съюз дава идеята за свалянето на земеделското управление  чрез преврат, а Дамян Велчев играе една от ключовите роли. Предпоставките за преврата са много – България е в тежка икономическа криза, Стамболийски се опитва да установи личен режим, а Кимон Георгиев приема идеята за преврата с отворени ръце. Така, на 9 юни 1923 година Военният съюз начело с Дамян Велчев и Кимон Георгиев осъществява първия си преврат. Стамболийски е свален, а новият министър – председател става професорът по икономика Александър Цанков.

След смяната на властта Дамян Велчев е върнат в армията и назначен за помощник – началник на Военното училище в София, а от 1927 година става и негов началник.  Не след дълго обаче, едва на следващата година от управлението на училището, Велчев влиза във конфликт с министъра на войната Иван Вълков и бива уволнен за втори път. На една почтена възраст – на 45 години, Дамян Велчев се записва да следва право в Софийски университет.  Макар че изучава сложната материя и завършва успешно през 1932 година, той не започва да практикува професията си, а се ориентира към създаването на друга организация. Така, през 1929 година той се заема с изграждането на Таен военен съюз, който съвсем скоро ще утвърди своето влияние сред младите офицери.

Междувременно през 1928 година, Кимон Георгиев основава кръгът „Звено”. Като тук е моментът да се уточни къде е

Генерал Дамян Велчев, министър на войната държи реч при посещение във военно поделение, неизвестно къде, вероятно края на 1945 г.

мястото на Дамян Велчев – сред звенарите или не? В спомените си видният член на кръга „Звено” Васил Каракулаков споделя, че макар Велчев формално да не е звенар, за никого не е тайна, че споделя напълно идеологията му, дори е присъствал на отделни заседания на ръководството на политическия кръг и е поддържал връзката между Военния съюз и „Звено”. Показателно за това, че Велчев споделя идеите на кръга, е и новият организиран преврат от Дамян Велчев и Кимон Георгиев, който става реалност през 1934 година. Този преврат си поставя за цел нови по – радикални идеи – премахване на политически партии, ограничаване правомощията на монарха, възстановяване на държавната власт върху цялата територия на страната. Предвидени са и промени във външната политика, стопански и дори просветни реформи. Макар неколкократно да е предложен постът на министър – председател на Дамян Велчев, той отказва. Не се съгласява да оглави и армията. Очевидно е, че той не желае чрез  вземането на ръководни позиции да загуби възможността за общ контрол върху ситуацията.

Както вече споменахме, този преврат е насочен не само към действащото правителство, но и срещу монарха Борис III . Учудващо обаче, Борис III подписва без никаква съпротива указа за назначаване на новото правителство и дори играе роля на човек, който е напълно съгласен да следва заповедите на военните.  Новият министър – председател е политическият хамелеон Кимон  Георгиев, а близкият му приятел Дамян Велчев възвръща влиянието си в армията и държавата.

За тяхна изненада, тази ситуация не трае дълго, защото Борис III е изключително далновиден и хитър, за да изготви предварителен план как да действа с превратаджиите. Затова през 1935 година, монархът сваля от власт Кимон Георгиев, като не след дълго го изпраща на заточение на остров Св. Анастасия.  Дамян Велчев пък, през февруари същата година е отстранен от ръководството на организацията и бива принуден да се установи в Белград.  През октомври 1935 година, Велчев се завръща нелегално в България, но правителството не е въодушевено от появата му на родна земя и затова се издава заповед за арестуването на офицера.  Обвинен е в антимонархически преврат и на 22 февруари  1936 година е осъден на смърт. По – късно обаче царят заменя присъдата му с доживотен затвор, а през  1940 година е амнистиран и освободен от затвора.

Георги Трайков, Георги Димитров, Кимон Георгиев, Александър Оббов, Дамян Велчев, неизвестни – митинг за обявяване на Републиката

Не след дълго, двамата приятели не се спират и започват подготовката на третия си преврат, както и основаването на Отечествен фронт. На 9 септември 1944 година Кимон Георгив за втори път завзема властта в свои ръце, а Дамян Велчев бива назначен за министър на войната. И след този успешен преврат, офицера Велчев е повишен в генералско звание. Г. Дамянов, който като завеждащ Военния отдел, се готви да седне в креслото на военния министър, обвинява Велчев в „диктаторски проявления” и в колебливост по отношение на „фашистките” офицери. Тези обвинения не се нравят на министър – председателя Георгиев, затова го сменя като министър и го назначава за посланик в Швейцария.  Няколко месеца по – късно Велчев отново е уволнен от този пост с обвиненията, че лично е участвал в конспиративна организация.  Фактът, че не се връща в България след тези обвинения, се смята като доказателство за виновност, а заради това му е отнето и българското гражданство.

Макар до последния си миг да желае да умре или поне да бъде погребан в родната страна България, това не се случва и на 25 януари 1954 година умира във Франция.

Кимон Георгиев по – късно споделя, че Дамян Велчев през цялото време се е стремял да запази армията както е била, тя е била в основата на неговите действия. Точно заради това можем да твърдим, че Дамян Велчев безспорно е един ярък символ на своето противоречиво, сложно и изпълнено с постоянни политически промени време.

Данаил Николаев

Данаил Николаев е роден на 30 декември в град Болград, Бесарабия. Потомък е на великотърновски род. Основното си образование получава в българското училище, а по-късно завършва и българската гимназия в родния си град. През 1871 година заминава за Одеса с намерение да стане руски офицер. На 27 септември 1871 година е записан в рота на 54 Мински полк, а на 19 септември 1873 година Данаил е вече юнкер в Одеското военно училище. На 20 юли 1875 година е записан в полка на Кишинев, но вече произведен в чин портупей юнкер. Отдаден изцяло на военната служба на руския император, Данаил Николаев не престава да мисли и за своята поробена родина – България. Той знае, че в Букурещ съществува български революционен комитет и че в България кръстосват апостоли, подготвящи народа за борба. В един априлски ден на 1876 година няколко млади офицери от руския гарнизон в Кишинев се събират в хотел “Виктория” и съдбата го среща не с кого да е, а с големия революционер и поет Христо Ботев. Присъстващите на срещата са подпоручици Филов и Шиваров и пряпорци Данаил Николаев, Муткуров, Стоянов и Гуджев – всички българи, готови да умрат за поробената си родина.

Поради избухване на Сръбско-турската война на 14 юли 1876 година той подава молба за уволнение от военна служба, за да замине доброволец в Сърбия. Заради благородното начинание, уволнението му е отказано и е изпратен в отпуск. На сръбска страна в бойните действия участват хиляди българи в опит да вдигнат въстание в България или да използват задълбочаване на военните действия, което да доведе до освобождаване на българите. Със своите чети участват Панайот Хитов, Филип Тотю, Ильо войвода, Иван Кулин и Симо Соколов. Българските четници и доброволци достигат до 5000 души, повече, отколкото начислява сръбската войска.

След цял месец пътуване Данаил Николаев пристига в Сърбия в село Митовница. На 1 август, начело на 500 български добороволци, той потегля от селото срещу настъпващата турска колона и успява да я разгроми. Действията на младия мъж стават достояние и на генерал Черняев, който от името на сръбския княз го награждава със сребърен медал за храброст. Даденият му отпуск изтича, но, непреклонен да види родината си свободна, заминава за Румъния, за да се срещне със свои другари.

На 6-ти октомври взима участие заедно със своята част в боя при Гамзиград. Войната свършва и младият Николаев преживява голямото си разочарование в своите надежди да види България свободна. Най-добрата част в състава на сръбската действаща армия се оказва руско-българската доброволческа бригада. Изненадан от ценните качества, които открива, генерал Ростослав Фадяев дава идеята да се сформира първата организирана българска войска – българско опълчение в състава на действащата руска армия. Всички прокудени българи от Русия, Румъния и Сърбия се стичат, за да се запишат в редовете на новата българска войска. На 31 март 1877 година в Кишинев се събират около 700 българи и генерал Столетов полага основите на българското опълчение. Един от първите зачислени е и младият подпоручик Данаил Николаев.

На 12 април 1877 година в лагера на Кишиневския гарнизон пристига руският цар и прочита манифеста за обявяване на Освободителната война. Младият подпоручик участва в героичните боеве при Шипка и Шейново през Освободителната война като води 4-та рота на V-та опълченска дружина. След големите Шипченски боеве е произведен в чин поручик. При успешна атака за превземането на неприятелския лагер на една могила, поручик Николаев е ранен. За заслуги е награден с георгиевски кръст, а малката могила е кръстена “Дончова могила”, както са го наричали приятелите му.

Български опълченец от Руско- турската освободителна война

Освобождението го заварва с неговата дружина в Пловдив, Източна Румелия според Берлинския договор. Николаев сезалавя да създаде т.нар. гимнастически дружества – доброволци на обучение с оръжие. За подготовката на дружествата се дава ясна и конкретна цел – да не се допусне в областта турски гарнизон, въпреки постановлението на Берлинския договор. През пролетта на 1879 година, независимо от народната милиция и жандармерия, Източна Румелия разполага с десетки хиляди въоръжени “гимнастици”. По стечение на тези обстоятелства, благодарение на усилията на поручик Николаев и на всички деятели, в Пловдивска област не са допуснати турски гарнизони, а това прави възможно Съединението по-късно.

Берлинският договор позволява на новото Княжество само милиция, докато Учредителното събрание смело и ловко въвежда постоянна редовна войска с надежда за бъдещо обединение на българите от Тракия и Македония. В първите дни на 1880 година Данаил Николаев е приведен в служба на Първа Пловдивска дружина, следва длъжност в чин щабски капитан, а само след 2 месеца е назначен за командир на втора Пловдивска дружина.

Като кум на своя добър приятел Константин Паница, Данаил Николаев се запознава с по-малката сестра на младоженката, която става и негова избраница в живота. На Томина неделя през 1880 година младият капитан се венчава за своята любима. В същия този ден Константин Стоилов му връчва орден за храброст трета степен, с която княз Александър го награждава за Освободителната война. Капитан Николаев е произведен в чин майор от султана, тъй като само той има право да произвежда щаб офицерите от народната милиция.

През 1885 година Захари Стоянов основава таен комитет, който си поставя като първа задача съединението на Северна и Южна България, а след това и въстание в Македония. За да имат подкрепата на войската, Захари Стоянов, Константин Паница и Георги Странски се обръщат към майор Николаев за съдействие като най-висш офицер в областта. В началото той не иска да рискува войската, но не след дълги колебания приема да подкрепи начинанието. Бунтът е на 6-ти септември и е ръководен от майор Николаев, като е установен контрол над града и е отстранено правителството и генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич. Съставено е временно правителство начело с Георги Странски. На следващия ден “виновникът” за Съединението майор Николаев е поздравен от новото временно правителство като главнокомандващ на всички войски в Южна България. Княз Александър произвежда Данаил Николаев в чин подполковник и го назначава за командир на Източния корпус като най-боевия и опитен български офицер.

При обявяване на Съединението единственото противодействие се очаква само от страна на Турция и затова всички войски от двете страни на Балкана се насочват към турската граница. Турското правителство е склонно да приеме решението на въпроса за Съединението да стане по дипломатичен ред и така войната с Турция е избегната. Сърбия обаче е недоволна от така стеклите се обстоятелства и предявява претенциите си към Видинския и Софийския край.

Данаил Николаев в компанията на: Александър Михайлович, Василий, Михаил Савов, Никола Иванов, Робер дьо Бурбулон, Станчо Димитриев, Страшимир Добрович, Фердинанд I

На 2 ноември 1885 година Сърбия обявява официално война на България. След внезапния развой на събитията подполковник Николаев започва прехвърляне на поверените му части от източния на западния фронт. В началото на войната той е в Пловдив, за да осигури по най-бързия начин преструктуриране на южнобългарските войски и да се прехвърлят към Сливница, където сърбите вече са достигнали. Пристигайки в София, княз Александър Батенберг го назначава за командир на Западния корпус. След отстъплението на сърбите от Сливница и предугаждайки развоя на войната, сърбите искат мир на 12 ноември 1885 година Но подполковник Николаев е решен, преди да се съгласят със сключване на мирен договор, сръбските войски да бъдат изтласкани от българска земя. Сърбите, решени на всяка цена да завземат територии от българската земя, прибягват до хитрост като крадат печатите на общините на пограничните селища, за да пишат молби от името на населението до Великите сили и така да покажат “желанието” на местните жители, че искат да минат към сръбска територия.

Подполковник Николаев успява да прехвърли военните действия в сръбска територия, като командва настъплението към Цариброд и Пирот. Войната приключва с примирие и на 19 февруари 1886 година мирният договор е подписан в Букурещ. За проявена храброст и за бойно отличие Данаил Николаев е повишен в чин и става първият полковник от българската армия. Удостоен е и с орден за храброст втора степен.

След края на Сръбско-българската война отива във Виена за лечение на раната, получена в боя при Шейново, която силно го безпокои. Детронацията на княз Александър го принуждава да се върне в България незабавно. Съобщено му е, че той е назначен за военен министър на временното правителство. Потушава бунтовете на проруските офицери през 1887 година и по негова заповед военните формирования, участвали в преврата, са разформировани, а бойните им знамена – изгорени.

С възкачването си на престола Фердинанд задържа полковник Николаев като свой военен съветник. През 1893 година се извършва бракосъчетанието на цар Фердинанд и княгиня Мария Луиза и войската е представена под негово командване. На приема, за да се задоволи нечие “суетно желание”, не е спазена йерархията на чиновете, поради което е накърнена честта на полковника. Той напуска двореца и в знак на протест подава оставка. Между 1893 и 1897 година е в запаса и е поканен за председател на големия събор на Македонските организации. След връщането си в армията през 1897 година цар Фердинанд го назначава за генерал-адютант, а скоро след това става и инспектор на пехотата като остава на този пост 10 години. На 15 ноември 1900 година е повишен в звание генерал-лейтенант.

През 1907 година генерал-лейтенант Данаил Николаев отново е назначен за министър на войната и като израз на признателност цар Фердинанд лично го награждава с най-големия орден “Св. Александър” първа степен с брилянти. На 22 септември 1908 година преподписва манифеста на цар Фердинанд за обявяване на Независимостта на България.
На 18 май 1909 година достига най-високия чин в армията – генерал от пехотата, а през 1911 година, когато отново минава в запас, цар Фердинанд му отправя следния рескрипт:

“Драги ми генерал Данаил Николаев,

Данаил Николаев

Бидейки убеден във Вашата любов към военното дело, във вашия патриотизъм и във вашето стремление за услужване на истинските интереси на Отечеството и на Армията, аз ви поверих преди четири години без никакво колебание важният пост министър на войната.
Показаната от вас през този четири годишен период неуморна дейност не малко допринесе за развитието на нашите въоръжени сили и за благоустройството на моята преданна армия.
Сега като се разделяме с вас, считам за приятен дълг да ви изкажа моята сърдечна благодарност за вашето черезвичайно трудолюбие при изпълнение на поверената ви задача.
Като запазвам бележит спомен от вашето сътрудничество,
Оставам вам винаги благосколонен
Фердинанд.“

При атентата в църквата “Света Неделя” загива единственият му син – подполковник Никола Николаев.
На 6 май 1936 година ген. Николаев е награден лично от цар Борис III с най-високото българско отличие – Орден “Св. Св. Равноапостоли Кирил и Методий”. Като старши генерал в Българската армия на 12 юли 1937 година Данаил Николаев става кръстник на престолонаследника княз Симеон Търновски.

Умира на 29 август 1942 година в град Банкя.
Със своя изключителен принос и живо участие в живота и творчеството на младата българска войска с най-разнообразна дейност, Данаил Николаев заслужено носи званието Патриарх на българската армия.

Йосиф Соколски

Зад това име се крие една доста интересна и също толкова непозната личност от българското Възраждане.  Колоритът на Йосиф Соколски несъмнено се намира в хармония с неговата съдба. Рождената му година не е ясна, но се счита, че тя е около 80 – те години на ХVІІІ век, а според някои източници в широкия диапазон между 1775 и 1792 година. Фактът, че няма точни сведения за рождената му дата, ни навява размисли, че семейството му е най – обикновено и бедно. И те са абсолютно логични:  Йосиф Соколски е роден в малка колиба в Нова Махала (днес в пределите на Габрово).  Не можем да наречем този българин просветен и образован, но за сметка на това на неговата личност прекрасно прилягат епитетите буден и активен. Човек, минал през хайдутлък, униатство, висш духовен чин и стигнал до изгнание в Киево – печорската лавра (манастир в днешна Украйна). Йосиф Соколски е основател на един от най – големите и важни български манастири – Соколския  манастир край Габрово.

Иван Марков, каквото е рожденото име на бъдещия монах, е наречен Йосиф на 14 – ти август 1806 година в Троянския манастир, където е послушник от 1802 година. Преди това, според някои източници,  за кратко се подвизава с друго име – Стоян войвода, водещ малка хайдушка чета. Постепенно Йосиф се издига в църковната йерархия и през 1821 година достига до чин архимандрит. Тогава тъкмо се е завърнал от Атонските манастири и е донесъл в Габрово препис на житието на габровския светец Онуфрий. До 1832 година е игумен на три манастира – Тетевенски, Гложенски и Калоферски, а през 1833 година основава Соколския манастир с помощта на  жители на близките населени места Етъра и Нова махала. По време на освободителните борби манастирът има много важно значение – в него през различни период намират убежище четата на дядо Никола, Васил Левски, Цанко Дюстабанов и други бунтовници. По време на руско турската война, светата обител дори се превръща в военна болница. Именно след основаването на Соколския манастир архимандрит Йосиф получава името Соколски. Манастирът е една от  слабостите на духовника, на която той отдава следващите десетилетия от живота си. Освен него монахът основава и  девически манастир в Габрово – „Благовещение на света Дева Мария”.

Днес трудно бихме си дали сметка за мащабността и важността на това дело, защото не можем да си представим как в онези тежки времена човек може да се наеме с обществени каузи, които да съхраняват самосъзнанието на българите. Времена, в които османската власт е забранявала строежа на нови манастири и черкви, населението е било подложено на тежки данъци и репресии и времена, в които въпреки всичко то е отделяло от залъка си, за да може да съхрани своята вяра, която до голяма степен през османското владичество е била равнозначна на запазване на народността.

От знака за равенство между вяра и народност изхождат и гръцките духовници, които упражняват особено агресивна

Соколски манастир

асимилаторска политика по отношение на българите. Тази опасност, на моменти по – голяма дори от чуждоверското иго,  в комбинация с незаинтересоваността на Русия към стремежа на българите към независима църква, довеждат до търсене на алтернативни решения. Едно такова решение предлага униатското движение, водено от Драган Цанков. Същността му е чрез уния да се признае върховенството на папата и приобщаването на българската църква към католицизма, като новокатолиците да запазят ортодоксалните си обреди. В борбата за сфери на влияния католическият свят и в най – голяма степен Франция се ориентира по – бързо в обстановката и изпраща свои пропагандатори в някои населени с православни християни области. В българско мисионер е Йожен Боре.  В замяна те обещават покровителство на папата в борбата за независима църква.

Към униатите е привлечен и Йосиф Соколски. С униатския му период са свързани и едни от най – любопитните, дори анекдотични, ситуации с живота му. През 1861 година духовникът (трябва да се отбележи, че той вече е в напреднала възраст) е избран за архиерей и за целта заминава за Рим на 15 март заедно с Драган Цанков, дякон Рафаил, Г. Миркович и Йожен Боре, където трябва да бъде ръкоположен от папата. Всичко се случва на най – високо ниво: папата устройва прием и след официалната част кани българина на тържествен обяд. Поставянето на слабо образования и полу – грамотен Соколски в необичайна за него ситуация предизвиква редица недоразумения. За  възпитания в православие духовник е много трудно да проумее, че има разлика в католическите и православните обичаи. Дядо Йосиф е силно разочарован, че на обяда е сервирано блажно, тъй като е петък. След предизвикания скандал все пак му било сервирано постно. Другото разминаване се получило при  ръкополагането на Соколски. Според католическия обичай трябва да се отреже кичур коса и брада. Нещо абсолютно неприемливо и… католическо за него.  По време на обяда пък най – директно и безсрамно поставя въпроса „кога ще стане патриарх”., на който папата дипломатично му отговаря, че в зависимост от разпространението на движението сред българите, той може и да се изкачи до най – високо стъпало. Без да се притеснява от неподходящото си поведение, Соколски не спира дотук. Той не може да подмине хайдушкия си живот, описвайки подробно своите подвизи.

Драган Цанков

Оставайки крайно разочарован от посещението си, униатската авантюра за духовника приключва. Следващата спирка в неговия живот е Киевско – печорската лавра. Не е изяснено как се озовава там – дали визитата на Соколски при папата го подтиква да избяга и да се върне към православието или руснаците, уплашени от загубата на влияние, го отвличат. Фактите обаче са красноречиви – той живее доста добре приет в манастира – отпусната му е руска държавна пенсия и му е подарено място с лозе и градина, в което  да се устрои. От друга страна молбата на габровеца да бъде покръстен отново в източно православие остава неудовлетворена. В същото време той така и не се връща в България и според най – разпространената версия е държан принудително в лаврата. Най – вероятно той е важен и удобен за руската дипломация и те чакат удобен момент да го използват. Това продължило 18 години – до смъртта му на 30 септември 1878 година. Соколски така и не се върнал повече в родината си  и не видял любимия си Соколски манастир.

Въпреки че е остава в историята с гафа в Рим, Соколски е един много чист, свят и честен човек. Едва ли някога е подозирал, а може би и никога не е разбрал каква огромна роля изиграва неговата личност в борбата за църковна независимост. Макар и да е по – скоро инструмент в нея, неговата визита остава повратна точка за бъдещето на българската църковна независимост и, за добро или за лошо, в България днес все още най – разпространено е източното православие.

Българите имаме записани в историята си не един и два успеха. Видни наши сънародници достигат до своеобразни върхове във военните дела, изкуството, литературата и спорт. В края на миналия век българските футболисти записват имената си в спортната история със забележителни успехи на Световното първенство през 1994 година. Тогава, под напътствията на треньора си Димитър Пенев, родните таланти записват и своето най-голямо постижение, достигайки до четвърт финали на Мондиала.

Футболният отбор на България от световното 94- та

През пролетта на 1992 година българите започват своите борби за място на Световното първенство успешно, с победа над Финландия с 0 на 3. След това, през есента на 1992 година на свой терен младите футболисти успяват да вкарат два гола на французите, но допускат от швейцарците също два гола на техен терен. На 2 декември българите гостуват в Израел и побеждават домакина с 0 на 2. Явно няколко месеца почивка се отразяват неблагоприятно на нашите момчета, защото на 14 април 1993 година падат от домакините Австрия с 3 на 1. Българският отбор обаче бързо влиза във форма и на 28 април удържа победа с 2 на 0 над Финландия като домакин. След равенства с 2 на 2 с Израел и 1 на 1 с Швеция, българските момчета набират скорост и успяват да вкарат цели 4 гола на австрийците като домакини и да допуснат само един. Последният мач, от който зависи дали българските футболисти ще се класират за Световното първенство, е с Франция. Тази среща остава в историята с начина, по който българите успяват да си извоюват участието в елиминациите.

На 17 ноември 1993 година България играе с Франция на легендарния стадион Парк де Пренс. Два кръга преди края шансовете на България да се класира са минимални, но Израел изненадва Франция и успява да ги победи, така преди финалния сблъсък нашите момчета са на 3-то място с 12 точки, а французите са на второ място с 13. На тях обаче им трябват победа или равенство за класиране, докато българите ще се класират само при победа над Франция. По време на последния мач, в 32-рата минута Ерик Кантона вкарва гол във вратата на Борислав Михайлов. Малко след това в 37-мата минута Емил Костадинов отбелязва с глава след центриране на Красимир Балъков от корнер. Добрата екипна работа на българските момчета изравнява резултата. Равенството се запазва и след почивката, когато българите се опитват да вкарат втори гол, но френската врата се оказва трудна цел. В края на полувремето французите правят опасна атака към вратата на Борислав Михайлов, но българските защитници успяват да противодействат успешно и поемат топката. 10 секунди преди края на редовното време Емил Кременлиев подава топката към върналия се назад Любослав Пенев, който 4 секунди преди края с прехвърлящо центриране успява да изведе Емил Костадинов в стрелкова позиция. Костадинов вкарва гол секунда преди да свърши редовното време. Коментаторите на Канал 1 Николай Колев – Мичмана и Петър Василев крещят от радост заедно с целия български народ. В историята остава репликата на Мичмана “Господ е Българин”, с което той се опитва да опише невероятния обрат в мача. 50 000 французи на стадиона не могат да повярват, че техният национален отбор няма да се класира за Световното за сметка на България. Минута след изтичането на редовното време съдията свири край на мача, с което България се класира за Мондиал ‘94. Цяла нощ хората в България празнуват по улиците невероятния успех. След края на мача френският треньор Жерар Улие подава оставка.

Радостта на Стоичков след неговият гол срещу Гърция

След като започва Световното първенство е изтеглен жребий за определяне на шестте груби. На българския отбор му се пада да играе мачове срещу слънчевите страни Гърция, Нигерия и Аржентина в група D.

В груповата фаза националите ни остават втори с равни точки с първия Нигерия. В мача срещу нигерийците младите ни футболисти падат с 3 на 0 и за съжаление завършват с по-лоша голова разлика от тях. Въпреки това момчетата не се демотивират, а дори обратното. В следващия мач успяват да надвият Гърция. Като че ли за да компенсират първата загуба, младите лъвове успяват да вкарат цели 4 гола на гърците и не допускат нито един. Българите бързо влизат във форма, надигравайки Аржентина с 3 на 0, които остават трети, но с равна голова разлика. Като равносметка нашите момчета са с 3 повече вкарани голове, отколкото допуснати, така че завършват с общо 6 точки, наравно с Нигерия и Аржентина.

Директните елиминации започват обещаващо за българския отбор. Негативната тенденция от първия мач е прекъсната и следва серия от забележителни победи, на които целият свят става свидетел. В осминафиналите националите отстраняват Мексико с 4 на 2 след дузпи, но преди тях в редовното време двата отбора успяват да си вкарат по един гол. На четвъртфинала България се изправя срещу световния шампион Германия. След 0 на 0 в първото полувреме, германците повеждат с гол на Лотар Матеус от дузпа. Това не обезкуражава българите и те само за 3 минути (‘75, ‘78) повеждат с 2 на 1 с голове на Христо Стоичков и Йордан Лечков. Така България достига геройски до паметния полуфинал срещу Италия. На него отборът играе вяло първото полувреме и позволява на Италия да поведе с 2 на 0 с голове на Роберто Баджо. Младият Христо Стоичков успява да върне един гол от дузпа преди почивката. През второто полувреме националите излизат много мотивирани, но италианците успешно им противодействат. В 70-тата минута Алесандро Костакурта играе с ръка в наказателното поле на Италия, но съдията така и не отсъжда дузпа. В крайна сметка мачът завършва със загуба на България с 1:2. На мача за 3-тото място българите, може би обезкуражени, падат от Швеция с 4:0 и остават на 4-то място в крайното класиране.

Голът на Стоичков от пряк свободен удар срещу Германия

С това четвърто място възходът на българския футбол приключва. През следващите години едно след друго се сменят разочароващи представяния на спортните форуми. Въпреки това, българският успех през 1994 година, който направи милион българи горди със своя национален отбор, завинаги ще остане в историята на световните първенства по футбол.

В историята на всеки един народ има определени личности, които остават такава трайна следа, че споменът за тях остава вечен. Българската история не прави изключение. Само трябва да споменем Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Стамболов, Владимир Вазов, цар Борис и пр., за да видим как делата на даден човек постигат онова, което поколения алхимици са търсили – тайната на безсмъртието.

Има обаче и една особена категория хора, чиято история е забулена в тайна, за които се знае малко или това, което се знае е изпълнено с противоречия. Същевременно народът ги е увековечил в своите песни и стихотворения и като че ли съвкупното му съзнание знае за тях повече от обикновения човек.

Илинденско – Преображенското въстание е пълно с такива примери. Въстанието става реалност благодарение на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, която по това време носи името ТМОРО (Тайна македоно-одринска революционна организация). Въстанието в Битолския окръг избухва на 20 юли 1903 година, на Илинден, откъдето е наречено и Илинденско. Въстанието в Одринско започва на 6 август, Преображение Господне- Преображенско въстание, а на 14 септември- Кръстовден започват четническите акции в Серския окръг.

На фона на сраженията между въстаниците и турските редовни и нередовни части в народното съзнание се открояват няколко образа.

Миле Попйорданов

Миле Попйорданов. Не може да не сте чували поне веднъж народната песен „Болен ми лежи Миле Попйорданов“, написана за родения във Велес през 1877 година брат на солунския атентатор Йордан Попйорданов – Орцето. Учи в Битолската гимназия и Цариградската духовна семинария, където заедно със свои приятели създават революционна група, която има и библиотека с революционна и патриотична литература. Става активен член на ВМОРО и се включва в Радовишката чета, която оглавява след като войводата Алексо Поройлията е отстранен от Гоце Делчев. В началото на март 1901 година пристига в София при брат си. През септември се завръща във Велес, натъква се на турски патрул и за да не попадне жив в ръцете на турците, се самоубива. Действително, Миле Попйорданов и брат му Орце не участват във въстанието, но с усилията и действията си те правят неговото избухване неизбежно. Уважението към този герой личи и днес – химнът на община Велес е „Болен ми лежи Миле Попйорданов“.

Мамин Колю. Никола (Кольо) Коев Николов е роден в Хасково през 1880 година и е племенник на войводата Тане Николов. Служи в 10-ти пехотен родопски полк. Любовта към поробените си събратя и тяхната съдба той показва с присъединяването си към ВМОРО докато е още в казармата, а след своето уволнение заминава в София, за да се включи във формиращите се за Македония чети. Става част от четата на Иван Наумов Алябака. Най-известен остава с запалването на Крушевската жандармерийска казарма, което извършва заедно с Коста Христов Попето. След края на въстанието се завръща в София, където попада в затвора след инцидента през 1904 година, когато заедно с Иван Алябака стреля по файтона на турския консул и ранява гавазина му. Амнистията вследствие на младотурския преврат от 1905 година извежда Колю на свобода, но той се отправя отново и без колебание към обичаната от него Македония.

Мамин Кольо

Животът му от 1945 година натам е по-малко известен, но образът на буйния и неуморим Мамин Колю е увековечен в известната едноименна народна песен „ Абре Колю, Мамин Колю“. Показателно за любовта, която Колю е изпитвал към Македония са следните редове от песента:

„Омиле ми на сърцето Пирин мили роден,

тоя край на тъжни песни, тоя край прекрасен…“

Песента се пее из всички краища на България и заради това все още има спорове дали е македонска, тракийска или дори добруджанска.

Питу Гули - е роден през 1868 година във влашко семейство, в Крушево. Животът на Питу Гули е свързан с борбата още

Питу Гули

от 17-годишна възраст, когато става част от четата на Адам Калмиков. След като четата е разбита през 1885 година, той е заточен в Мала Азия. През 1902 година успява да се завърне в Крушево. Апелите на Вътрешната организация към влашкото, гръцкото, албанското и дори турското население свикват под знамената ѝ и Питу Гули, който сформира своя чета и се включва в организацията и избухването на въстанието. Във въстанието се включват и неговите приятели Миту Мучитано и Петър Лявра.

По време на въстанието той води най-голямата чета (около 150 души) и успява да подпали турската казарма със спирт и така пада и последният турски бастион в Крушево. Разказаната случка за самото събитие е твърде интересна. Тъй като казармата била трудна за превземане, Питу Гули, яхнал своя кон, под огъня на куршумите поръсил стените със спирт и ги запалил. Свободата на Крушево и неговата Крушевска република продължава 10 дни. Османските власти изпращат 80 хилядна армия начело с Назър паша към Македония, от тази армия 18 хиляден корпус се изправя пред Крушево. Обмисля се вече отстъпление. Питу Гули изявява своята позиция като демонстративно напуска войводския съвет и заедно с по-малко от 300 четници заема позиции около скалистото плато Мечкин камен в Баба планина. Тук се води най-продължителното и кърваво сражение за защита на града. Четниците, начело със своя войвода, успяват да удържат платото през целия 30 юли. Питу Гули загива от изстрел в гърдите. Последните му думи са толкова героични, колкото и съдбоносни: „Не се бойте, момчета! Турция ще падне! Продължете боя! Приберете ми пушката!“

Историята на Питу Гули е история, изпълнена с кръв. От малък още той трябва да държи пушката вместо книгата, сабята вместо писалката, четническата униформа вместо ризата и калпака. Тя е пример за това какво наистина означава несретен живот и какво означава да превърнеш този живот в благородна кауза. Определено би ни накарало да се замислим за днешното ни положение и за неговото. Напълно справедливо, споменът за Питу Гули е увековечен в народната песен „Море пиле, славей пиле“, а също така е споменат и в химна на Република Македония.

Донка Ушлинова. Във ВМОРО въпросът за равенството между половете не стои. Жените се бият редом с мъжете, участват в атентати, събират информация и изпълняват наложените от ЦК присъди. Донка Ушлинова не е изключение. Родена през 1885 година в родното село на Даме Груев Смилево (или в Лера според други източници)  тя се проявява като решителна и безкомпромисна още от ранна възраст (омъжва се на 15). Докато мъжът ѝ бил на гурбет започва да я задиря чифлик-сайбията на село Лера Реджо бей, когото тя убива с помощта на етървата си Сребра Апостолова и съпруга ѝ Апостол. Тримата бягат и скоро се озовават в четата на ресенския войвода Славейко Арсов. Оттогава съдбата на Донка е свързана завинаги с ВМОРО.

Донка Ушлинова

По време на Илинденското въстание тя участва в повече от 20 боя. За нейния характер са показателни думите на Христо Настев, делегат на Смилевския конгрес:

„Донка е по-ниска на ръст (от Сребра Апостолова) и мургава, но със строго изразителни очи. Особено любознателна и винаги охотно приказлива, лесно се приспособяваше към всички, като добра събеседница. Доста ревнива опонентка на издръжливост към всички несгоди и лишения при нелегалния четнически живот, когато ѝ се заговореше за извършеното от тях убийство, винаги пламваше от озлобление, с което издаваше заболелите си чувства на мъст и задоволство, че са премахнали един злодей… Сега вече мога да умра спокойно — винаги прибавяше в края на разговора си Донка. “

Участник и в борбите за национално обединение, Донка завършва своя житейски път във Варна, където живее заедно със съпруга си след края на Първата световна война. Същият съпруг, отишъл на гурбет и проявил разбиране към борбата на жена си. Донка Ушлинова умира на 27 юни 1937 година, а това което остава зад себе си е ценен урок за всички жени по това време, а и сега – истинската сила не идва от външните физически белези, а от желанието да опазиш онова, което е най-свято за теб.

Към този кратък списък от личности можем да добавим още хиляди мъже и жени, млади и стари, образовани и неуки. Простете хиперболата, че ще са ни необходими повече от 50 тома, за да опишем житейския път на всеки един участник в Илинденското въстание, неговата мисия, възгледи и смърт. С настоящия труд се надяваме всеки от нас да погледне към своето родословно дърво и да опознае рода си, защото опознаването на историята, на родината, на света става именно оттам.

Димитър Димов

Роден на 25 юни 1909 година в Ловеч, Димитър Димов прекарва детството си в бащината си къща в Дупница, където живее семейството му. Бащата на автора – Тотю Димов – е офицер, който загива на фронта в Междусъюзническата война. Майката на Димов – Веса Харизанова – има забележителен афинитет към литературата, което е предпоставка за целенасочените ѝ опити да превърне сина си в поет или художник. До 10-годишна възраст Димов учи в Дупница. След смъртта на баща му през 1918 година майка му се омъжва повторно за Руси Генев – също офицер. Няколко години по-късно семейството се премества в София, където вторият му баща започва работа като тютюнев експерт, което всъщност предоставя възможност на малкото момче да наблюдава отблизо дейността на работниците и условията, при които протича работният процес в тютюневите складове – наблюдения, които по-късно ще се превърнат в почва, върху която Димов да развие сюжета на най-известната му и обсъждана творба. Интересен факт от родословието на Димитър Димов е родствената му връзка по майчина линия с бележития български революционер Яне Сандански. Дълго време творецът събира сведения за него с намерението да опише живота му в книга, но така и не успява да изпълни това свое намерение.

Образованието си Димитър Димов получава първоначално в училище “Априлов”, а впоследствие завършва  Първа мъжка гимназия, която завършва през 1928 година. През годините на началното и гимназиалното си образование Димов развива интерес към различни сфери на науката, като първоначално се насочва към естествените науки като физика и химия, а през последните си години в гимназията е силно повлиян от трудовете на Фройд и проявява и философските науки. За интереса си към науките от философския цикъл Димов споделя:

“За да се оформи един писател, той трябва да се занимава и с философия. Моята философска ерудиция е далеч по-голяма от литературната. За мен ползата от четене на философски книги е много голяма, защото си изяснявам съществените връзки между явленията в света и придобивам цялостен поглед към диалектиката на процесите.”

След като завършва гимназиалното си образование, Димитър Димов се насочва към Ветеринарномедицинския факултет

Лена Левчева

на СУ, но след края на първия семестър по настояване на втория си баща се прехвърля в Юридическия факултет. Опитът му да следва право не е увенчан с успех и той отново се връща към ветеринарната медицина, като през 1934 година се дипломира. След дипломирането си работи в София, Бургас, Кнежа и други градове в страната. През 1943 година заминава на специализация в Испания в Мадридския институт “Рамон-и-Кахал”. Когато през 1944 година се връща в България, сключва брак с първата си съпруга – Нели Доспевска, от която по-късно има и дъщеря – Сибила. След време се развежда и намира любовта в лицето на Лена Левчева – актриса, която се явява на прослушване за ролята на Ирина във филма “Тютюн”. Бракът между Димов и Левчева е кратък. Третият брак на твореца е с младата дама Лиляна Бушева, от която е и втората му дъщеря – Теодора.

Литературното наследство, което Димов оставя след себе си, включва разкази, пътеписи, пиеси и романи. Творбите, които добиват най-широка популярност, са романите на белетриста  – общо три на брой: “Поручик Бенц”, “Осъдени души” и “Тютюн”, издаден в две версии. През 1938 година излиза дебютният роман на Димитър Димов “Поручик Бенц”. В него се наблюдават тематики, образи и мотиви, които са напълно нови за българската литература до това време, както и за българското общество като цяло. Образът на “фаталната” жена, превъплътен в красивата Елена Петрашева, е засегнат за първи път до този момент в българското художествено творчество. Елена Петрашева е жена, съчетаваща ориенталска и европейска фаталност. Дъщеря на българин и французойка, в нея сякаш се преплитат частици и от двата свята. Красотата ѝ е страстна и покоряваща, а животът ѝ – подчинен на единственото желание да изпита силни емоции и преживявания – духовни и физически – без да се интересува от душевните щети, които нанася на своите жертви. Основният потърпевш от нейните действия е немският поручик Бенц, който под влияние на силните си чувства към нея става неин съучастник във всяко нейно действие.

Първият роман на Димов резултира в парадоксално съчетание между невинност и порочност, между големи лични качества и морална деградация. Този мотив, съчетан с образа на фаталната жена, продължава да вълнува твореца и в следващите му произведения. Във втория му роман “Осъдени души”, написан през 1945 година, тези мотиви са още по-ярко изразени и се засягат с още по-голяма сила. Престоят на Димов в Испания, сложната обстановка, която заварва там, току-що приключилата Гражданска война, сблъсъкът на различни възгледи за устройството на обществото, както и проблемите извън политическата страна на конфликта, са все предпоставки, които дават почва на автора, върху която да засее и развие идеята си за едно общество на “осъдени души”. Фундаменталните проблеми на модернизиращото се общество: сблъсъкът между индивидуалност и традиция, пролетариат и господстващи класи, църквата със своята представа за ценност срещу все още лутащата се в търсене на себе си модерна личност – тези проблеми Димитър Димов залага в основата на бурния сюжет, развиващ се на фона на конфликтите в размирното испанско общество, допълнен от образите на фаталната жена в лицето на Фани Хорн и традиционния, фанатичния отец Ередиа.

Корица на романът „Тютюн“

Третият роман на Димов е същевременно най-високо ценената и най-остро критикуваната му художествена творба. Романът “Тютюн” разглежда морала на българското общество в годините на Втората световна война. Разривът между мечти и реалност, разрухата, грехът, самотата, отчуждението, духовната смърт – героите от “Тютюн” преминават през всичко това, за да осъзнаят, че успехът, който преследват през целия си живот, не им донася щастие, а гибел. След излизането на романа за първи път през 1951 година в рецензията, която пише за издателство “Народна култура”, Пантелей Зарев отправя сериозна критика към творбата от гледна точка на социалистическия реализъм –

“Особено сполучливи са описанията на тютюневата стачка, описания, които завладяват трайно, при все че в развитието на стачката е показана главно масата, а не отделните герои. Добре и задълбочено е проследено духовното израждане на представители на буржоазната класа: Борис, Ирина и тяхното обкръжение. Трайно се запомнят някои от образите на герои от средите на работническата класа и на комунистите – Динко и др. – макар че работниците не са изобразени сполучливо в романа. Съществен недостатък на романа е преобладаването на герои от средите на буржоазията, заемащи централно място в повествованието и изобразени с повече сполука и грижа, отколкото представителите на работническата класа и комунистическата партия. Макар и последните образи да са ясни в романа, те не са получили оная детайлна психологическа характеристика, както например Борис, Ирина, главният експерт на “Никотиана” и пр. Това свидетелства за непреодолени влияния на западноевропейската литература върху писателя.”

Въпреки отправените от Зарев критики в рецензията, романът е пуснат за печат и няколко месеца по-късно се радва на високи оценки от българския читател. Няколко месеца поред Димовото произведение постига широк успех, като дори авторът получава поздравително писмо от министър – председателя Вълко Червенков по повод високата оценка на държавника към романа. Писмото обаче не добива публична известност. В края на месец януари 1952 година се провежда събрание в Съюза на българските писатели по повод предложенията за присъждане на Димитровска награда. Романът “Тютюн” е сред номинираните творби, но събужда много яростен отпор от страна на догматичната критика. По този повод се насрочва специално събрание за неговото обсъждане. В началото на месец феврурари се провежда обсъждане на романа в рамките на няколко дни, като тези дебати и до днес са известни с името “Случаят “Тютюн”. В събранието участват общо 23-ма души, като докладчици са Пантелей Зарев и Емил Петров. Изслушват се различни мнения и гледни точки, но в повечето случаи надделява мнението, че в различни аспекти от произведението си Димитър Димов не спазва принципите на социалистическия реализъм. В отговор на тези критики Димов по-късно пише:

Тютюневата фабрика, първообраз на фабриката от романа “Тютюн” на Димитър Димов, 30-те години на ХХ век

“Общото възражение на всички, които ме критикуват неблагоприятно, е, че съм принизил положителните герои в романа “Тютюн”. Сега искам да задам само следните въпроси: Трябва ли положителните герои в един прогресивен роман да бъдат непременно кристално чисти като в някоя утопия? Субективни и обективни фактори не променят ли постоянно ако не съществените, то поне страничните прояви на човешкото поведение? Човешката личност не е ли единство от обществени, класови, социални, психологични и биологични елементи с преобладаване на обществените и класовите? Защо е необходимо да се чудят как да поставят “Тютюн” в прокрустовото ложе на личните си разбирания, когато могат чисто и просто да отрежат главата и краката му? А ако направеха този по-дълбок анализ, “реакционната” ми философия не би изглеждала толкова черна, методът ми – не толкова катастрофално погрешен, “еротиката” и “биологизмите” – не толкова скандални. Като известен недостатък в моето творчество Пантелей Зарев намира склоността ми към сложно фабулиране, силни драми, страстни характери, сгъстени изразни средства. Аз смятам, че сложната действителност, яркостта на епохата и остротата на конфликтите, сред които живеем, заслужават такова отразяване.”

На 16 март във вестник “Работническо дело” излиза редакционна статия, поръчана от Вълко Червенков, под заглавието “За романа “Тютюн” и неговите злополучни критици”. Въпреки че оценката е привидно положителна, в края на статията се препоръчва на автора да преработи романа. По този въпрос съществува пълно единодушие. Това е и причината, поради която през 1954 година излиза втората редакция на романа “Тютюн”. Обемът на романа е увеличен с 260 страници, въведен е нов персонаж – Лила – която да служи като положителен контрапункт на Ирина, някои от сюжетните линии са преработени, за да се мотивира по-добре ролята на партията в пролетарските борби. Това променя изцяло идейния замисъл и напълно измества фокуса на художествения анализ, който преди това Димов поставя върху възхода и падението на личността. Едва през 1990 година романът “Тютюн” излиза отново в автентичния си вид.
След принудителната редакция на “Тютюн”, Димов окончателно се отказва да пише романи и продължава художественото си творчество с написването на няколко пиеси – “Жени с минало”, “Виновният”, “Почивка в Арко Ирис”, а последната му творба е пътеписът “Юлска зима” от 1966 година Димитър Димов умира внезапно на 1 април 1966 година по време на командировка в Букурещ.

Цар Борис ІІІ Обединител

Благословените земи винаги са извиквали своите белязани синове. И поредицата ни от такива пратеници ние не можем да затрием в забвение! Нашата история е в крайна необходимост да има не само Ден, но и Дом-светилище на Тринадесет поименни безсмъртни българи: цар Борис III, кхан Аспарух, княз Борис I, цар Симеон I, св. Климент Охридски, св. Йоан Рилски, св. Патриарх Евтимий, Отец Паисий, Васил Левски, Баба Тонка, княз Александър Батенберг, Пенчо Славейков, Ванче Михайлов.

Трябва да се обърнем към олтара на духовната потреба и историзма, който липсва в реалната сега българска действителност. Потребата е, докато не сме загубили посока, да върнем идеята за държава, да върнем динамиката на един народ, който е оставил в пътнината си твърде много култура на човечеството.

Народ без светилище е като дете без дом – ако не осъзнае тази необходимост, той ще вегетира. Но ние, българите, не сме предназначени за вегетация – предназначени сме за творчество!

Храма на безсмъртните българи трябва да го изградим най-напред в сърцата си, които след това да намерят воля да дадат на ръцете право да зидат. Защото пораженство е да живеем без национална доблест и обидно е да нямаме идея за историзъм. Историята оставя имена, но трябва първом да имаме идея, извикваща жертва. И точно с тази низа от имена на безсмъртните българи ние ще можем без чувство на неудобство да се търсим в историята и да оценим волята, че искаме да направим ново светилище. Домът на Безсмъртниците създава историзъм, а не само идея да правим признание!

Историческата деятелност на един от Великите посветени – цар Борис III, за българската националност е съкровищница на смирение и самоотвержено служение на народ, дух и Божие дело. Историята отрежда на неговата воля да осъществи обединението на България, макар и мимолетно. Няма значение колко от пространството и времето дават характеристика на трайност, важното е голямата идея, която е осъществена.

Борис III е не само царят Обединител, но и царят съвест. Имал е само едно в съвестта си – да даде на България живот. Личната му съдба не е завидна. Кръстен е в католически обред, но по Българската конституция престолонаследникът трябва да бъде източноправославен. И княз Борис е прекръстен. Ето с какво започва битието си това дете – със съдбовност! Историческата доблест на баща му – цар Фердинанд, да създаде българска династия го обрича на лична отговорност, която той с мистично прозрение и реална воля изпълнява.

На 3 октомври 1918 г. Борис поема престола и 25 години върви един нерадостен, но много достоен и пълен с величие път.

Той е най-интелигентният монарх за времето си и поема троновата съдба на България в идеята на един родéн дипломат, на една изключителна благородност, на една историческа доблест; на личност, която може да направи социална молитва и в дрехата на трона да се принесе в жертва.

Никой в онези години няма основание да роди в душата си бунт или негодувание срещу ръката, която води кораба на тази държава. Борис III търси със съседните държави бъдещо съжителство, не отстъпва от традиционните отношения с Русия (макар тя да е образувала вече Съветския съюз). На беззащитните не умножава скръбта. Не само спасява хиляди евреи – човешки души, граждани на тази земя, верни на своя бог (макар и различен от нашия), но не пpаща нито един воин на Източния фронт или във война срещу съседите ни, а с мирен поход взема това, което ни е принадлежало.

Той оставя, макар и за кратко, Обединена България, която е копнежът на българския народ в неговата историческа бъднина. Това ни стига не като блян – това е олтарна молитва! Цар Борис слага черна забрадка на собствения си дом, но не и върху българския народ!

Монархическите институции съхраняват ценности и извеждат личности, които знаят що е отговорност и жертва. Затова царят Обединител изрича: Моите дипломати са англофили, моите генерали са германофили, моят народ е настроен русофилски, само аз останах неутрален.* Така че, когато някой иска да търси кръвната му картина като блюстител на националните пътища, трябва да я намери в поведението му на жертва – жертва с величие и достойнство, със смирение до смърт.

Цар Борис – Обединителя ни завещава най-великото смирение, което дори и светците ни не са имали – дава всичко за България, душата си дори.

В деня на неговата кончина – 28 август 1943 година, в 16 ч. и 22 мин, един народ изрича думите на Христос на Голгота: „Свърши се…“ Това е не само загриженост, но и вътрешно прозрение! Народът улавя провиденцията, защото неговата общност като душевна цялост е сеизмограф на бъднините ни. Той изплаква „Свърши се“ в едно развълнувано море от сълзи… И онези български синове, облечени в своите национални дрехи, дошли от четирите краища на България – добруджанецът, охридчанинът, беломорецът и тракиецът, носят по шепа пръст, за да я сложат на гроба на своя цар. Всичко събрано в една гробна тайна! Това са дни на историческа скръб и свято признание.

Така българският трон овдовява, но Царят Обединител оставя едно велико деяние пред олтара на родината ни. Дали е отровен, или не, не е важно, нека не помрачаваме светостта на неговия подвиг с версии за смъртта му. И нека всяка година на този ден –28 август, да го извеждаме от мълчанието на гробницата, която носим в себе си; да изведем от историческото време, от националната даденост и от законите на съвестта ненадмогнатото признание, че го е имало!

И когато ще правим жътва, трябва да знаем, че в хлебородното ни зърно има от сълзата на този народ – там е вибрацията на Царя, който полага своята плът в плътта на Родината ни. Затова почитта към него не трябва да е само на признание, а и на удовлетворение, че го осъществяваме.

А ако някой иска да знае нещо за България не само като приложно достойнство, но и като изповядано бъдеще, трябва да разучи битието му! Цар Борис Обединителя оставя в България велика жертва и бъдна пътнина. Жертвата е поведение за съдбата на един народ или за човечеството – така както Христос се жертва в името на Единосъщието. Това прави цар Борис III – единосъщие с националния дух на България чрез себежертва!

Държавата има право да жертва, народът обаче има право на поведение на всеотдайност – за да може да се съчетаят, цезарят трябва да направи жертва за историческо битие.

Цар Борис III е живяна България и приложена жертвеност! Във вътрешния олтар, в Книгата на живота на България той вписва името си! И то не може да бъде заличено от страниците на тази Космична тайна. Той е един реален цар с мистична всеотдайност пред олтара на България, един от пратениците на Всемирно посветените. Съставка е от химна на националното ни битие и всеки е длъжен, когато чуе един напев от този химн, да се поклони пред онези, които малко или много са дали дан за бъдещето на България!

Затова 28 август – денят на кончината на цар Борис III, е достатъчно основание за молитвено призоваване на цялата наша историческа даденост.

Трябва да утвърдим този Ден! И тогава лоното на този Цар Обединител би съзвало сенките и реалностите на всичко, което преди него прави и величието, и достойнството, и пътя на България. Борис Обединителя сам по себе си извиква изграждането на Дом-светилище, в което трябва да бъдат подслонени образите, които свидетелстват на поколенията за изпълнен дълг и положена жертва!

Ваклуш Толев
Из книгата „Духовните дарове на България“, том ІІ, и списание „Нур“

Никола Жеков

Никола Тодоров Жеков е роден на 6 януари 1865 година  в град Сливен в семейството на Тодор и Ирина Жекови. Сред първите ученици по успех, той завършва основното училище в родния си град. След основното училище минава в подготвителен клас. Баща му се занимава с търговия, която върви добре, но след като бива ограбен, фалира. Следват тежки години за семейството, в които Никола е принуден да напусне училище и да помага на баща си да издържа многолюдното семейство.

Жаден за знания, той напуска бащиното си огнище през 1881 година и заминава да учи в София. Две години работи, за да се прехранва, учи в мъжката гимназия и усилено се подготвя за приемен изпит във военното училище. Макар и физически слаб, той издържа изпита и е възпитаник на военното училище от 1883 година.

През септември 1885 година, в началото на новата учебна година, извършеното Съединение и очакваната война с Турция налагат закриване на военното училище. Старшият клас е изпратен по полковете, а всички други са разпуснати. Юнкер Никола Жеков постъпва доброволец, но поради физическа слабост му е отказано. От София отпътува в Пловдив, където е приет на служба и изпратен в Сливен, за да попълни новоформиращи се два резервни полка. В Сливен е назначен за ротен командир и заминава с полка си в Елхово. Вместо война с Турция, Сърбия обявява война на България и когато полкът достига София, примирието между държавите е сключено.

Юнкер Никола Жеков, поради показан отличен успех и поведение, е вече фелдфебел на своята рота.

Заради Съединението руската дипломация иска да отстрани княз Александър Батенберг от престола, опасявайки се от ориентиране към друга вътрешнополитическа насока и за тази цел е подведена част от войската. Превратът срещу княза на 9 август е факт, следват арести и следствие. Никола Жеков е от участниците в преврата и трябва да понесе наказание за пример. Разжалван е и е изпратен да служи като обикновен войник, заедно с другите провинени. Попада със свои другари в Стара Загора в 12 пехотен Балкански полк и понася наказанието. Не след дълго дадената амнистия връща всички юнкери пак във военното училище.

На 27 април 1887 година е произведен в чин подпоручик и отива по негов избор да служи във 2 артилерийски полк, квартируващ в Шумен. Четири години по-късно, след кратки престои с частта си в Кула и Белоградчик, подпоручик Жеков е на служба във Враца в новия гарнизон на 2 артилерийски полк.

Ученолюбив, упорит и амбициозен, той се готви за следване във висша военна школа. Есента на 1894 година новопроизведеният капитан Жеков се отправя за Торино, да учи в прочутата военна академия. Курсовете на академията капитан Жеков завършва всяка година с все по-добър резултат и през 1898 година приключва академичното си образование и се завръща в България като е настанен в същия полк и същата батарея. Следва преместване в Пловдив, а през 1900 година е преместен в София.

През 1901 година, произведен в чин майор, Жеков бива назначен за преподавател по военна педагогика във военното училище като ръководи и тактическите упражнения с юнкерите. Не след дълго става инспектор на класовете. Назначен за министър на войната, полковник Савов премества проявилия се със своите безспорни качества майор Жеков в новооткритата през 1901 година школа за запасни подпоручици в Княжево, като от 1903 година Жеков е вече началник.

След седем години творческа работа като организатор и възпитател, школата, начело на която е майор Жеков, дава

Школа за запасни офицери- Княжево

около 4 хиляди отлични бойни офицери. Вече полковник, повишен в този чин на 18 май 1909 година, бива назначен за командир на 1 пехотен Софийски полк. През февруари 1912 година е назначен за началник на военното училище като дава нови щрихи и идеи за реорганизацията на войската и указва нови методи по тактиката за атака и отбрана на крепости. Остава на този пост до мобилизацията през септември същата година.

В началото на Балканската война Жеков е назначен за началник щаб на втора армия, която ще действа срещу Одрин. Както полковник Жеков, така и командващият втора армия Никола Иванов настояват пред главната квартира за единодушно решение за щурмуване на одринската крепост. Получават и подкрепа от началника на източния сектор генерал Георги Вазов за това смело начинание. След дълго колебание е дадена заповед за щурмуване на крепостта и тази заповед е изпълнена блестящо от българската армия.

След края на войната и демобилизацията, полковник Жеков получава назначение – началник щаб на окупационните войски в Западна Тракия, командвани от генерал Кутинчев, като щабът е в Пловдив.

През зимата на 1913-1914 година полковник Жеков е в Цариград в комисия за проучване условията за военна конвенция между България и Турция, но поради големите искания на турците, преговорите не довеждат до резултат.

В навечерието на Първата световна война през 1915 година Жеков е произведен в чин генерал и на 5 август е назначен за министър на войната.

В първата половина на юли 1915 година, след като преговорите в Цариград за териториални отстъпки от страна на Турция срещу нашия неутралитет не могат да дадат резултат, българското правителство на кабинета Радославов взима решение да потърси помощ от централните сили. Мобилизацията на българската армия е обявена на 10 септември 1915 година, когато значителна част от сръбската армия е вече на нашата граница. Генерал Жеков прави мобилизация на цялата войска, като този път се отзовават и неслужилите, за да попълнят оределите редици от предходните войни. Разпределя цялата войска на три отделни армии. Първа армия на генерал Бояджиев е предназначена да действа против сърбите, заедно със съюзниците – германски и австро-унгарски войски. Втора армия на генерал Тодоров е насочена да окупира Македония и да действа във фланг и тил на главното ядро на сръбската армия. Трета армия на генерал Тошев има задачата да охранява границата ни откъм Румъния.

Цар Фердинанд назначава генерал Жеков за главнокомандващ на нашата армия. Третото българско царство влиза за трети път във война със сърбите. Войната е обявена на 1 октомври 1915 година като първа армия настъпва по целия фронт към долината на Морава с главен обект Ниш. След двудневна яростна борба на 23 октомври българските полкове превземат Ниш.

В първите дни на 1916 година генерал Жеков е в германската главна квартира и иска обещаната тежка артилерия, за да атакува съглашенците и да превземе Солун. Той преценява, че Гърция не е неутрална, както се допуска във военната конвенция. Съдействие за настъпление му е отказанo, както и артилерия, тъй като нашите съюзници решават да предприемат действия на западния фронт срещу Вердюн. Има и друга причина – тайна заповед на кайзер Вилхелм забранява настъпление в гръцка територия и завладяване на Солун, тъй като сестра на кайзера е гръцка кралица.

След главните операции в Сърбия и Македония цялата армия от началото на декември 1915 година до лятото на 1916 година стои в отбранително положение на юг, без особени действия, което не е по желание на генерал Жеков. Предположението му в началото на военния конфликт, че Румъния няма да остане неутрална, се сбъдва. В началото на септември 1916 година румънците, подкрепени от руски части, обявяват война и в историята ни битката става известна като Тутраканската епопея.

Участие на България в Първата световна война

Развоят на събитията на балканския боен театър през 1915/1918 година създава и предизвиква много и най-разнообразни спорове между четирите съюзни армии, техните главни командвания, като тези спорове често се пренасят в политическите кабинети и стигат до коронованите глави. Този най-голям и продължителен конфликт между България и съюзниците засяга спора за военното окупиране и евентуално владение след мира на Добруджа. По силата и правото на успехите в бойното поле на България постигнатата победа над румънците може да се счита за еднолична. Но германското главно командване обявява румънска Добруджа за окупирана военна област и всичките ѝ припаси се считат за конфискувани от тях. Въпреки протестите на генерал Жеков, той не среща подкрепа от правителството на Радославов.

Лятото на 1918 година заварва България с ново правителство на Малинов – Костурков, което декларира, че ще продължи лоялната съюзническа дейност с централните сили. В борбата за българския престиж и националните интереси отново се чувства липсата на единение между правителство и главно командване. Обхождайки южния фронт, за да вдъхне кураж и смелост на отслабената и оредяла българска войска, генерал Жеков я подготвя за нови тежки битки. Заради внезапно заболяване главнокомандващият българската армия е принуден да напусне бойното поле в началото на септември 1918 година, за да му се извърши спешна черепно-мозъчна операция във Виена. Едва на 21 септември той е в състояние да научи печалните новини от България. Дори позакъснели, изпраща телеграми на своя заместник генерал Тодоров за настъпление на армиите. Правителството ни иска примирие, според Жеков прибързано. След изпратена гневна телеграма до правителството, генерал Жеков е уволнен, преминава в запас и е обявен за “германофил”.

След няколко месеца престой във Виена Жеков прави опит да се завърне в България. Пристигайки на гарата в Оршов, разбира, че по заповед от София и по-специално от българското правителство не му е разрешено да се завърне в родината си. Моли да бъде върнат в Будапеща, където е придружен от френски офицер. Френската военна мисия и унгарското правителство се отнасят с уважение към бившия главнокомандващ. Победители и бивши съюзници му указват почести като на висш военноначалник, изпълнил достойно дълга си, докато българското правителство не го допуска да се върне дори и като обикновен гражданин.

В есента на 1919 година Жеков се вижда принуден да напусне Будапеща, поради румънска окупация и се завръща във Виена. Докато българското правителство се противопоставя на неговото завръщане, конституираният държавен съд против кабинета на Радославов на третата година от неговото изгнание в обвинителния акт го посочва като “избягал” от България.

Готов да отговаря за делата си пред държавния съд и да посрещне с достойнство предварително решената присъда, той се завръща в България, като понася присъда и затворнически живот в продължение на три години. Дадена му е амнистия през 1924 година, но 20 години след Световната война той е напълно реабилитиран.

Ген. Никола Жеков

След излизането си от затвора генерал Никола Жеков се отдава на научна и литературна дейност. От 1931 година чете лекции във Военната академия. На 6 май 1936 година е произведен в чин генерал от пехотата.

През Втората световна война развива прогерманска дейност, ръководител е на Българските национални легиони и има лични връзки с Адолф Хитлер. Той е почетен председател на националистическата организация Съюз на българските национални легиони.

През септември 1944 година Никола Жеков емигрира в Германия. На 1 февруари 1945 година е осъден на смърт от Народния съд, но присъдата му не е изпълнена, тъй като не е в България и се води в неизвестност.

Никола Жеков умира на 1 ноември 1949 година във Фюсен, Бавария. На 7 ноември 1992 година костите му са пренесени във Военния мавзолей – костница в София.

Георги Тодоров

Георги Тодоров е роден на 10 август 1858 година в Болград, Бесарабия в семейството на Стоян Тодоров и Мария Грекова-Тодорова. Той е първороден син, но младото семейство се сдобива с още 5 деца: Александър, който по-късно става професор Балан, Мартин – столичен адвокат и бивш кмет на София, Атанас – лекар,  Михаил – инженер, и една сестра.

След Кримската война от Русия е взета част от Бесарабия и е дадена на Румъния. По тази причина баща му Стоян решава да се премести в съседното село Кубей, което остава в пределите на руската империя, и в него да упражнява своя занаят. Начално училище Георги завършва в село Кубей. За да продължи образованието му, семейството се премества отново в Болград, където има гимназия. Предвид високия му успех от началното училище в гимназията му е отпусната стипендия. Болградската гимназия дава солидна подготовка на своите ученици като голяма част от учителите са българи и учат своите възпитаници на любов към България.

Ехото на страшните априлски дни през 1876 година достига и до седалището на българските бежанци в Бесарабия. В последвалата 1877 година започва Освободителната война и младежите от болградската гимназия, тъкмо завършили последните изпити, се отправят към Браила, за да се запишат доброволци в опълчението. От Браила ги прехвърлят в Свищов и Георги Тодоров попада в 7-ма опълченска дружина, като му предстои обучение преди да бъде изпратен на бойното поле. Дружината е изпратена към Шипка, но така и не влиза в бой.

След Освободителната война, решен да се отдаде на военното дело, Георги се записва във военното училище, за да продължи образованието си. На 10 май 1879 година е произведен в първи офицерски чин.

Службата си на български офицер подпоручик Георги Тодоров започва в град Берковица, където е изпратен веднага след производството му и е назначен адютант на началника на западния военен отдел. На 25 август той отново е назначен адютант, но вече на източния отдел.

Скоро след това е приведен в младши офицер в 1-ва рота на 1- Видинска дружина. Нуждата от интелигентни офицери в Следосвобожденска България е голяма и по тази причина е отзован в София, където е назначен адютант на военното училище като прикомандирован към училището. С Височайши указ е преместен на служба в Министерство на войната на длъжност помощник-началник на отделение. Честите преводи не са желани от Тодоров, но от друга страна той се чувства морално удовлетворен, че началството го цени и това е цената за изграждане на нова и силна войска.

В своята грижа да създаде подготвено командване на българската войска, началството е решило да изпрати в Русия няколко офицери, за да завършат курса на Николаевската академия. В края на месец ноември 1882 година подпоручик Тодоров е произведен в чин поручик и по-късно заминава за Русия като един от избраните да следва там. Българите, записани да учат, първо минават през предварителна подготовка и той е прикомандирован към 1 лейбгренадерски полк на Негово Императорско Величество, който си е спечелил името на най- славния.

На 18 февруари 1883 година строевият стаж е завършен и поручик Тодоров постъпва в руската стрелкова офицерска школа, курса на която завършва още същата година с отличен успех. Едва след тази предварителна подготовка той може да започне обучението си в Николаевската военна академия.

Събитията в България около Съединението му попречват да положи изпити в старшия клас, защото българското правителство отзовава всички български офицери, които по някаква причина се намират в Русия. От България са отзовани всичките руски офицери-инструктори и за да не бъде обезглавена българската войска, командването ѝ поемат българските офицери, едва млади капитани. Тези млади капитани доказват малко по-късно, че обичта към Отечеството и духът на един народ понякога могат да заменят познанията и дори опита. Бляскавите победи са именно дело на тези млади капитани.

Сръбско – българска война

В началото на Сръбско-българската война Георги Тодоров е назначен да поеме командването на запасна дружина на 4-ти пехотен Плевенски полк. Недоволен, че трябва да следи военните действия отстрани, началството му прави ново назначение – командир на т.нар. “летучи отряд”. Според заповедта, която получава, неговият отряд трябва да действа според обстановката в пространството между крепостите Видин и Кула и да не допусне обкръжаването им от страна на противника.

Съставът на отряда на капитан Тодоров е от три запасни роти пехота, 6 полски оръдия и един доброволчески ескадрон конница. В голямата си част войниците от отряда са необучени, но с висок боен дух, както е в цялата българска войска.

След поемане командването на отряда капитан Тодоров получава заповед да се разположи във втора линия заедно с главния резерв на Северния отряд, командван от капитан Георгиев и да действа в триъгълника Видин-Лом-Белоградчик-Кула, като целта е да не се допуска обкръжаване на крепостта Видин.

На 4 ноември отрядът влиза в бой с войската на сръбския генерал Лешанин. Капитан Тодоров води бой с превъзхождащ го много пъти по количество на силите противник и въпреки това успява да всее смут във врага и да го отблъсне. За своето участие в Сръбско-българската война и за проявена храброст е награден с орден “За храброст” IV степен.

След победоносната война “летучият отряд” е демобилизиран и разформирован, а Тодоров получава ново назначение – командир на първа дружина към 1 пехотен Софийски полк. През лятото на 1886 година, готвейки се да замине за Русия и да довърши курса си на Николаевската академия, неоснователно е заподозрян в участие и заговор по детронирането на княз Александър. Арестуван е и уволнен в запаса на войската. Убеден в правотата си, той иска разследване, доказва своята невинност и на 1 декември същата година е назначен отново в редиците на войската като командир на същата дружина.

Не след дълго е назначен като инспектор на класовете във военното училище и произведен в чин майор. Заел новата си длъжност, той започва една от най-полезните си и ползотворни служби. За кратко време майор Тодоров печели сърцата на юнкерите и става техен любим преподавател. Съставя учебник по военна география, който е и първият български военен учебник.

В личен план на 22 май 1886 година встъпва в брак със своята избраница – Мариета Стоева.

През 1888 година той влиза в състава на комисия по превъоръжаване на нашата пехота с пушки, които да заместят тези с марка “Бердана”. Между пушките, на които се спира министерството на войната, е “Манлихер”. Въпреки че не се отнася с лошо мнение за нея, той посочва няколко недостатъка на дадения образец. Като резултат от това майор Тодоров е преместен в провинцията. Най-напред е изпратен в Севлиево като войнски началник, а на 9 януари 1897 година е назначен за командир на 20 пехотен Добруджански полк в град Разград. На тази си длъжност той е вече подполковник. На 1 януари 1904 година получава командването на 2-ра бригада от 6 пехотна Бдинска дивизия със седалище в град Враца. Заел отново строева длъжност, Тодоров се грижи за подготовката на поверените му полкове.

През 1908 година, вече полковник, е изпратен за началник на 7 пехотна Рилска дивизия в град Дупница. Създава в града военен клуб, като клубът става средище не само на офицерството, но и на цялото гражданство. Дотолкова е ценен от населението, че през 1913 година след Междусъюзническата война е обявен за почетен гражданин на града.

Балканската война е обявена и 7 Рилска дивизия заедно със своя командир се отправя на юг към границата, с крайна цел – завземането на Солун. За изпълнението на тази важна задача генерал Тодоров насочва своите полкове в три колони на юг. Дясната колона влиза в бой при град Кочани и се явява във фланга на противника.

Генерал-майор Георги Тодоров в Солун през пролетта на 1913 г.

На 26 октомври 1912 година трета бригада от дивизията достига до село Айватово, където води сражение с противника, а на другия ден частите на дивизията започват да навлизат в Солун. Целта е постигната за кратко време. На тракийския фронт обаче битката е на живот и смърт и всеки войник е ценен, по тази причина част от Рилската дивизията е натоварена с параход, а друга част – превозена с железницата, за да влезе в състава на новоформиращата се IV-та армия.

Срещу изхода от Галиполския полуостров заема позиция 7 Рилска дивизия, като задачата ѝ е да отстоява тази позиция, да запази фланга и тила на Чаталджанската ни армия, участвайки в боевете при Булаир и Шаркьой. На 26 януари (стар стил) турците настъпват в гъсти маси, възползвайки се от гъстата мъгла, спуснала се над полуострова. Многобройните турски сили се посрещат със силен огън, след това на нож. Напорът на противника е голям като някои части, заблудени от мъглата, се втурват в нашите окопи. Боят кипи, силите на рилци отслабват, но генералът е принуден да привлече всички от тила – обоза, санитари, фелдшери и себе си. Победата е изтръгната в последния миг. Рилци, ръководени от своя началник на дивизията, извършват онова, което може да се нарече само подвиг.

След края на Балканската война пламва Междусъюзническата. Рилката дивизия, командвана от генерал Тодоров, през месец май отново е прехвърлена в Македония и в състава на IV армия взима участие в Брегалнишките боеве при Калиманци. Боевете на Калиманската позиция започват на 4 юли 1913 година. Противникът е в състав две сръбски и една черногорска дивизия, снабдени с многобройна артилерия. Боят е ожесточен. Колкото повече се затяга отбраната на тази позиция, толкова повече изпъква нейното стратегическо значение и нуждата да бъде задържана на всяка цена. Нейното задържане е един от най-тежките удари за противника през цялата война в 1913 година, тъй като не дава възможност на сръбските и гръцки войски да се съединят, а на българската се дава възможност да организира обкръжаването на гръцката войска в Кресненския пролом.

Примирието във войната идва на 18 юли 1913 година. Чрез победата при Булаир и Калиманци генерал Тодоров се доказва със своите високи лични качества на военноначалник. В чест на героизма на 7 Рилска дивизия и нейния началник народът създава песента “Титан Калимански”.

За проявени качества по време на войните, заслуга пред Родината и личната му храброст генерал Тодоров след края на войната е награден с орден “За храброст” II степен, връчен му на 14 февруари 1914 година.

Командващият II армия генерал Георги Тодоров с офицери от Щаба, Свети Врач, 1916 г.

След войните през 1912-1913 година генерал Тодоров се завръща на стария си пост началник на 7 Рилска дивизия в Дупница. На 8 април 1914 година интересите на командването на българската войска изискват той да поеме по-висок пост и генералът е назначен като инспектор на втората военна инспекционна област. В ръцете му е поверена една трета от цялата българска войска. През лятото на 1915 година той е повишен в чин генерал-лейтенант.

В началото на есента на 1915 година България мобилизира своята войска и въпреки неутралитета, който е заявила отначало, става ясно, че участието ѝ в Първата световна война е неизбежно. С обявяване на общата мобилизация за командващ втора армия е назначен генерал-лейтенант Георги Тодоров. Като първа задача на поверената му армия е прекъсване на железопътната връзка между Ниш и Солун. С това трябва да се скъса връзката на сръбската и съглашенската войска, която струпва своите войски в Солун.

При изучаване на подходящо място за изпълнение на задачата, генералът се спира на град Враня. На 4-тия ден след обявяване на войната мисията е изпълнена, железопътният мост до град Враня е разрушен. Нашите войски намират града украсен със сръбски и съглашенски знамена в очакване на съглашенските войски, а вместо тях посрещат българските. Моралният успех над противника е голям.

След като за кратко време българите премерват сили с всички балкански народи, сега трябва да се бият срещу първокласни войски. Войската на генерал Сарай е в Солун. На север генерал Тодоров трябва да съдейства на първа армия за унищожаване на сръбската войска, а на юг – да спре напредването на англо-французите по долината на река Вардар. Съобразил сложната ситуация, генерал Тодоров разделя втора армия на 2 групи. Северна група с ядро 3 Балканска дивизия насочва от Скопие към Качаник-Косово поле. Южната група с ядро 7 пехотна Рилска дивизия трябва да настъпи по долината на река Вардар на юг, да спре настъплението на съглашенците и след това да ги прогони. Като по-важно и отговорно място Тодоров лично поема ръководството на южната група.

Само за 7 дни славни боеве съглашенските сили обръщат в бягство зад граница. И въпреки че не са преследвани, те спират чак на брега на морето, където ги чакат техните кораби. По-късно заемат позиция около Солун и се укрепват. Победата над генерал Сарай от втора армия носи призната слава от Европа на българската войска. Равносметката е: 1234  пленници, между които 18 офицери, 14 оръдия, 16 муниционни коли, 10 санитарни коли и други запаси.

След заповед на главната квартира в края на месец август 1916 година, след няколко бързи удара, втора армия заема линията, започваща от Беласица, продължаваща по склоновете на Круша планина и спускаща се по течението на река Струма.

На 15 август 1917 година генерал Тодоров получава най-голямото звание, което службата във войската може да му даде – генерал от пехотата.

На 17 декември 1917 година от него се изисква да поеме командването на трета армия. Не след дълго е назначен за

Ген. Георги Тодоров

инспектор при главното командване и помощник на главнокомандващия генерал Никола Жеков. На 26 юли 1918 година той заема новата си служба, а от 8 септември поради заболяване на генерал Никола Жеков е главнокомандващ на Действащата армия.

След демобилизацията на 27 ноември 1918 година той е назначен за генерал адютант при Цар Борис III. След 40 години вярна служба на Родината, на 20 август 1919 година генерал Георги Тодоров преминава в запас, за да се отдаде на заслужена почивка. Скоро след излизането му в запаса той е избран за председател на Съюза на запасните офицери.

На 16 ноември 1934 година в град. София генерал Георги Тодоров умира на 76-годишна възраст. През дългия си военен стаж той е награден с ордени “За Храброст” II, III и IV степен, орден “За военна заслуга”, с германския орден “Пур льо Мерит”, с железния кръст I клас.

Националното знаме е символ на държавния суверенитет и национално достойнство.

Националният ни трибагреник за пръв път е узаконен от Учредителното събрание във Велико Търново на 26 март 1879 г. Видът му е точно определен в чл. 23 от Търновската конституция.

Според историческите данни и мнозинството от нашите изследователи- историци  изборът и редът на цветовете на националното ни знаме се свързва с известното Знаме на Стиляна Параскевова или Браилският трибагреник. Идеята за създаването му принадлежи на българския патриот от Браила Иван Параскевов, а изработването и извезването му е извършено от неговата дъщеря Стиляна Параскевова.

Иван Параскевов и неговото семейство

Иван Параскевов е роден в Ямбол през 1817 г. и е преследван на младини от турските власти за систематично неподчинение и неспазване на изискваното от властите подчинено поведение “на рая” и най-вече заради участие с няколко приятели в Бунтовно братство. След опит за покушение срещу местен управител, една нощ Иван и брат му Панайот, качени на един кон, тайно излизат от града и емигрират в Румъния. Установяват се в гр. Браила, където Иван с много упорство и труд се издига и замогва първоначално от пристанищен носач до предприемач и търговец, но никога не забравя Родината си. Поради емигрантската си съдба създава сравнително късно свое семейство. Оженва се за Недялка Димитрова (дъщеря на емигрант от Разград) и им се раждат 3 деца в периода 1863 – 1873 г. Това са Стиляна, Стефан и Мария.

Иван Параскевов е известен с активното си подпомагане на българската емиграция в Браила, издържа като личен стипендиант в руско военно училище бедното роднинско момче Кирил Козловски, който по-късно, през 1885 г., като капитан взема активно участие в Съединението на България. В дома на Иван Параскевов често са идвали и нощували българските революционни дейци Иван Драсов, Светослав Миларов, а и самият Георги С. Раковски. Параскевов активно участва в обществения живот на българите в Браила. Името му е сред акционерите на вестник “Българска пчела”, щедър дарител е на българското училище. Той е един от най-активните участници в “Добродетелна дружина”, която има свои представители в Букурещ и други градове, където живеят големи групи българи. Иван Параскевов има и още една заслуга към българската държава. Името му фигурира сред основателите на Българското книжовно дружество в 1869 г., прераснало след Освобождението в Българска академия на науките.

През есента на 1876 г., когато сред българската емиграция става ясно, че скоро ще започне нова руско-турска война, в БРЦК в Букурещ се обсъжда ушиването на знаме, което да се връчи на българските доброволци, които ще участват в очертаващата се война. Иван Параскевов поема отговорния ангажимент със свои лични средства да създаде знаме, което да дари на формиращото се българско опълчение от доброволци. Съвсем сам обмисля идеята за това знаме и доставя от Виена необходимите много скъпи материали: плътен копринен плат – атлаз, малки естествени бисери и сърмени конци, специално изработена дръжка и метален връх). Изработката и извезването на знамето той възлага на по-голямата си 14-годишна дъщеря Стиляна. Отделена е една малка стая в дома му, в която тя работи, като се пази тайна поради опасения да не бъде осуетена работата по знамето от турски шпиони. За модел на красивия везан коронован златен лъв тя използва металното лъвче-значка от четнически калпак.

Знамето е с размери 198 см дължина и 173 см ширина. Цветовете бял, зелен, червен са разположени хоризонтално. В развяващия се край то не завършва равно, а е врязано под форма на лястовича опашка. Върху зелената ивица на лицевата страна на плата със златни конци е извезан коронован лъв, висок 60 см, обърнат на лява хералдическа страна. Над него е избродиран надписът “БЪЛГАРИЯ” (в полукръг), а под символа на три реда е извезан следният текст: “Съ божия воля//и съ силата славного руского царя Александра ІІ-го// Напредъ//”. В долния външен ъгъл на два реда са извезани името на изработилата го девойка, градът и месецът: “Стилиана Ив. Параскевова/Браила, 1877 г., априлий”. Отстрани платът на знамето е със заплетени памучни ресни: с бежов цвят по бялата ивица, зелени по зелената и червени по червената. Знамето е приковано за дървена дръжка, която в горния си край завършва с две дървени сфери с различен диаметър, поставени една над друга. Върху тях е прикован (забит) бронзов осмоконечен кръст, в основата на който има полумесец.

Коронованият лъв извезан на Браилското знаме

Това знаме, известно на историците като Браилският трибагреник или Знамето на Стиляна Параскевова, Иван Параскевов заедно с дъщеря си лично поднася на 8 май 1877 г. в Плоещ на главнокомандващия Руската армия – великия княз Николай Николаевич, който обещава да го връчи на ІV опълченска дружина. В знак на уважение към Иван и Стиляна, князът предлага на Стиляна да продължи образованието си в руски девически пансион. Баща ѝ любезно благодари и отказва с мотива, че желае дъщеря му да учи в освободена България. Това събитие е отразено в тогавашния вестник “Стара планина”: “На 8-й май т.г. председателят на Кишиневското общество г. Иван С. Иванов, който е известен със своите особени заслуги, имал честта да представи на Негово императорско височество великия княз Николай Николаевич браилският наш съотечественик Иван Параскевов. Г-н Параскевов поднесъл на Негово Величество българското национално знаме със злат лъв, приготвен от неговата дъщеря г-ца Стиляна. Великият княз приел милостиво това знаме и го предал на четвърта дружина от българското опълчение”. Даже и след повече от 100 години съобщението е особено важно и вълнуващо. Изключително важно е определението “българското национално знаме”. Като се има предвид, че вестникът е орган на Добродетелната дружина, това насочва мисълта, че още преди връчването му знамето на Стиляна е било определено и то не само от създателите му, а по всеобщото мнение на най-влиятелната част от българската емиграция в Румъния,  за “българско национално знаме”. Въпреки че след това от Букурещ пристига българска църковна делегация начело с епископ Панарет за освещаването на знамето, то не е осветено и приковано, каквито са тогавашните традиции и не участва в сраженията. Подобна е съдбата и на други две знамена, които са изработени малко по-късно и са предназначени за другите опълченски дружини. Защо руските имперски власти не са пожелали българските опълченци да се бият под български флаг може само да се гадае.

Знамето е развяно на 30 август 1878 г. на военен парад в Пловдив по случай имения ден на руския император. След парада е запазено и по-късно прибрано в Двореца на българския княз в новата столица София. То присъства и във Велико Търново по времето на Учредителното събрание. На едно от неговите заседания са приети цветовете и подреждането на българското национално знаме в реда, който е на Браилското знаме. След Освобождението то се съхранява заедно с други знамена в княжеския и царския дворец, а понастоящем се намира в специалното хранилище на Националния военноисторически музей заедно с други известни бойни знамена. Съгласно протоколните изисквания Браилското знаме се изнася само при най-тържествени случаи (на Националния ни празник 3 март и на Гергьовден).

Големият родолюбец Иван Параскевов след Освобождението се преселва със семейството си в новата столица София, където живее до смъртта си на 16 ноември 1895 г. През целия си живот той щедро дарява различни български дела – издаването на вестници, поддържането на читалища и училища. Едно от многобройните дарения обаче обезсмъртява него и дъщеря му Стиляна и ги свързва със символа на българската държавност, който ние сега развяваме.

 Стиляна Параскевова е родена на 6 март 1863 г. и е най-голямото от трите деца на Иван Параскевов. В дома на нейния баща България е свято име, а нейното освобождение – най светлата цел, на която трябва да се посвети всеки българин. Това е възпитанието, което българчетата получават у дома и в българското училище, където тя е учила до 1875 г. След това баща ѝ наема за нея и брат ѝ частен учител. Параскевов държи те да получат добро образование, но то непременно да бъде на родния им език.

Браилски трибагреник

Не е трудно да се отгатне защо Стиляна се влюбва в младия учител. Той идва от България преследван, рискувал живота си за свободата, преминал през една тъмна есенна нощ спасителната река, заплашван от турски затвор или смърт. Това е Илия Вълчев. Той е сред основателите на Етрополски революционен комитет през 1870 г., секретар на  комитета, съратник на Васил Левски. След обира на турската поща от Димитър Общи, Вълчев е застрашен от арестуване и се укрива в Оряхово и малко по-късно минава във Влашко. Установява се в Браила. Добре образован е, от уважавано и богато семейство, и това убеждава родителите на Стиляна да дадат съгласие за сгодяването ѝ с Илия, въпреки младостта на годеницата. Участва активно в освободителната Руско-Турска война и е награден с руски  сребърен медал на шия на александровска лента.

След Освобождението той работи като адвокат и се занимава активно с политическа дейност като член на Либералната партия. Дългогодишен народен представител в  периода 1881 – 1918 г.

През 1881 г., вече осемнадесетгодишна, Стиляна се омъжва и става госпожа Вълчева. Има щастието да стане майка на 4 деца – Мария (Мица), Олга, Недялка и Димитър-Асен. Както на много хора, съдбата не ѝ спестява и тежки моменти. Активното участие на съпруга ѝ в политическия живот му струва политическо преследване, арест, съд, интерниране. Загубва единствения си брат едва 22-годишен. През 1904 г. преживява още по-тежка загуба – дъщеря ѝ Олга умира на 15 години.

Стиляна е една от най-активните участнички в благотворителното дружество “Майка”, основано от  Йорданка Филаретова. Особено активна е по време на Първата световна война, когато трябва да се обхождат различни райони на София и да се издирват бедни семейства, самотни войнишки съпруги и деца сираци, за да им се окаже помощ с храна, пари или дрехи, събирани преди това от дружеството. За тази нейна дейност има връчен медал.

Към края на шестдесетте си години Стиляна се разболява и чувства, че малко ѝ остава да живее. Обградена с грижите на деца и внуци, тя се връща в своите ранни спомени. Изпраща молба и получава разрешение да види своето знаме, което се намира в царския дворец. Тя се разделя с него, целува го, “като го мокрела със сълзите си” съгласно записките на най-известния изследовател на живота ѝ и неин съвременник Иван Стойчев. Почива на 7 май 1932 г. в София.

В памет на създателите на първообраза на националното ни знаме в Ямбол е кръстена улица “Стиляна Параскевова”, а в София – “Иван и Стиляна Параскевови”.

Историята на Браилското знаме и на неговите създатели – баща и дъщеря, трябва да знае и помни всеки българин още от началното училище.

Автор:  д-р инж. Павел Б. Мончев, правнук Иван Параскевов

Горната статия е съставена по литературни източници от изследователите на произхода на българските знамена и флагове, автора на книгата “Тя уши знамето” доц. Мария Витошанска, както и от семейни и родови спомени на наследниците на Иван Параскевов.

В българската история през епохата на Възраждането се наблюдава стремително оформяне на българската интелигенция и буржоазия. През този период сред народа се открояват имена на герои, малки и големи, подвизите на които са от различно естество, но са безспорни. Това са хора, обикновени, но с цялостната си дейност те посвещават живота си на една кауза –  пробуждането на българския народ, забравил своите ценности след векове на османско иго. Един такъв герой е българинът Кръстьо Пишурка, виден български учител, театрален деец, преводач, поет и народен будител.

Кръстьо Пишурка

Кръстьо Пишурка е роден на 24 август 1823 гогина в град Враца. Произлиза от виден врачански род с много книжовници в историята си, откъдето идва и прозвището Пишурка (пишещ, книжовен човек). Под напътствията на първия си учител Константин Огнянович, Пишурка продължава обучението си в Софийското елино-греко-словено българско училище, после в гръцкото училище в Пловдив и гръцката гимназия в Куручешме (Цариград). Там той добива едно завидно за времето си образование и овладява редица чужди езици.

Образовал се в гръцка културна среда, Пишурка остава предан на своята българска същност и принадлежност. През 1847 година се завръща в родния си град Враца и става учител в най-старото и прочуто врачанско училище – Възнесенското, като си поставя за задача да модернизира и разшири дейността му. Българинът прилага гръцките методи на обучение, но с оглед нуждите на българчетата, като разделя учениците си на класове и въвежда класното обучение. В края на учебната година Пишурка провежда успешно и първия в града публичен училищен изпит.

При все безспорните успехи на младия и начетен българин, гръцкият епископ Агапий във Враца започва да чувства застрашено разпространението на гръцката култура. През тези години гръцкото духовенство целенасочено разпространява своята писменост и култура сред населението и немалко българи започват да се гърчеят. Дейността на учителя притеснява епископ Агакий и духовникът с правата му, дадени му от гръцката Цариградска патриаршия, прогонва Кръстьо Пишурка от Враца.

Когато в дунавския град Лом научават за съдбата на врачанския учител, ломските първенци веднага изпращат покана към Пишурка да заеме поста на учител в новоизграденото там училище, която той приема без колебание.

Скоро след започването на учебната година българският учител прави следваща голяма крачка в развитието на ломското училище и на учебното дело в България като цяло. Пишурка поставя надпис „Читалище“ над вратата на една от училищните стаи. Вътре лично нарежда собствените си книги на български, френски, немски, руски, сръбски и гръцки език, които са несъмнен знак за енциклопедичната му начетеност, а делото му е показател за отдаденост и благородство.

Наред с учебните и читалищни дела, Пишурка се отдава и на поетичните си влечения. През този период той създава стихотворенията си “Славей”, “Плач Вратци”, “Стихове на светаго Димитрия”, “Погребението на Петракия Видинца” и “Песен горчиво издишам”, “Ново побратимство”, “Митр младо козарче” и Песен за “Днес ся вси драго веселат” и много други, отпечатани в “Цариградски вестник” през 1849-1850 година. За него историците казват, че

„талантът му е съвсем скромен, стихотворенията са лишени от качества и са сред типичните стихоплетски изяви на просветителския (даскалски) тип поезия“.

„И дори произведенията му да не се отличават с особени художествени качества, те постигат целта си – просвещаването на обикновените българи, които с интерес и увлечение ги четат, за което свидетелстват многобройните спомоществователи на книгите му от всички краища на страната.“

През 1849 година през град Лом на път за Шумен минават унгарските изгнаници – революционери Лайош Кошут, ген. Бем. Домбровски и Месарош, с които Кръстьо Пишурка има удоволствието да се срещне лично. Макар и мимолетно, познанството става известно на турските власти. Когато през следващата 1850 година в Белоградчишко, Ломско и Кулско избухва въстание, сред арестуваните е и Пишурка, като е принуден да напусне Лом. За известно време (1850-1851 г.) Пишурка се завръща и учителства в родната си Враца, след което отново се установява в Лом.

След завръщането си в Лом Пишурка отваря частно училище, в което се записват множество ученици. Така общинското училище остава почти без деца, което принуждава първенците на града да възстановят Пишурка на стария му пост. Училището възобновява и читалищната си дейност. В подновените сбирки се разискват статии от “Дунавски лебед” на Раковски, чете се книгата на Йован Раич “История южних славян” и други.

Лом се нарежда сред пионерите на читалищното дело в България. През 1856 година за читалището в Лом е наета отделна сграда, в която са разкрити читалня, библиотека и кафене. Официално читалището е открито на 23 април 1856 година под името “Постоянство“. То привлича не само учениците, но и техните родители. В него се четат поучителни четива, слушат се сказките на Пишурка, коментират се политическите и злободневните новини. По този повод през 1857 година българският учител издава в Белград “Аделаида, алпийската пастирка”, с посвещение на ломското читалище.

Читалище „Постоянство“

През същата година Пишурка замисля и осъществява първото театрално представление в града, което ще бъде и второто в страната. По това време в Лом се установява врачанинът Ангелаки Йованчов, който отваря кантора за износ на вълна, храни, кожи и добитък и наред с фамилните търговски сделки дейно участва и в обществения живот на града. Изборът за ломския спектакъл пада върху „Многострадална Геновева“ – сантиментална пиеса с религиозно съдържание, възхваляваща феодалното рицарство. Пишурка превежда пиесата специално за случая и двамата с Йованчев играят главни роли. (Пет месеца по- рано чехът Йозев Майзнер поставя първата в страната пиеса, дело на Сава Доброплодни „Михал Мишкоед” в град Шумен.) Приносът в театралното дело на Пишурка е, че освен изпълнител на главната роля, той сам режисира спектакъла и така се явява първият български режисьор. Когато представя за първи път “Многострадална Геновева“ на 12 ноември 1856 година, тя бързо покорява сърцата на българските селяни. Сред публиката тогава са английският консул от Калафат Г. Дейвист, чужденци и любители на театъра от Видин.

По-късно същата година, на 12 декември, в ломското читалище се поставя преведената от гръцки пиеса “Велизарий”. Представлението се посреща с изключителен възторг от населението, но турските власти го приемат като призив за бунт. Пишурка и останалите артисти са арестувани и лежат три месеца във видинската крепост.

Освободен точно преди края на учебната година, Пишурка се завръща в ломското училище и провежда “изпитание” на възпитаниците си, което преминава блестящо. По случая “Цариградски вестник” отбелязва:

„У Лом, който седеше от толко години в тъмното и потаен в незнанство, като съградиха едно взаимно училище неговите жители и въведоха един от Враца учител, именен Кръсто, сподобиха се сега на 1-й септемврия испитание първий път да видат на своите маловръстни дечица”.

Според някои източници, в началото на Кримската война Раковски гостува на Пишурка в Лом, а впоследствие е арестуван във Видин. Този случай е повод турските власти отново да го обвинят в подмолна дейност срещу държавата. Жителите на града се застъпват за Пишурка и го спасяват от наказание. По време на войната Пишурка обикаля селата и увещава българите да не оставят родните си места и да не се преселват в Русия, защото руското крепостничество не е по-добро от турския господарлък и че „тамо е пустиня”, каквито са думите на Раковски.

След войната Пишурка продължава просветителската си дейност. Той става представител на издателството на Христо Г. Данов и открива книжарница в Лом.

Враговете на Пишурка обаче не спират да търсят поводи, за да го тормозят. Така той е задържан във връзка с убийството на съгражданина си Никола Войводов на парахода “Германия” през 1867 година. Повод за ареста е и новината, че същата година в Лом е създаден революционен комитет.

Въпреки трудностите, страстта към театъра у Пишурка не умира. През 1870 година превежда пиесата “Изпаднал търговец или смъртна жертва”, която е поставена в Лом, а през същата година е играна и в Самоков с отново последвали притеснения и терзания.

Влечението си към театралната дейност Пишурка продължава и чрез създадения от него църковен театър, където се представят драматизации по библейски сюжети, като “Рахилин плач”.

При все изпитанията и несгодите, Пишурка оставя след себе си забележително книжовно наследство на България. Той издава “Сбор от български песни” в Браила през 1864 година и “Кудкудячка или разни морални стихове и приказки” във Виена през 1871 година. Преводите и компилациите, които той нарича “побългаряване”, включват “Аделаида, алпийската пастирка“, издадена в Белград през 1857 година, “Опелото на Исуса Христа“ в Русчюк от 1869 година. Издава още “Момина китка или книга за секого“ във Виена през 1870 година, “Буквар за изучаване на българския язик за дятцата.” през 1871 година и последния му преводен труд “Рахилин плач“ в Белград от 1872 година.

Паметник на Кръстьо Пишурка в град Лом

В Лом Пишурка се запознава със съпругата си – учителката Ангелина Първанова. От брака им се раждат пет деца – Александър, Виктория, Стефан, Марийка (която умира като дете) и Грозданка.

Изключителна заслуга на Пишурка е, че той не само съчинява и побългарява, но и разпространява книжовните си трудове из целия Северозапад. Много от чуждите творби той превежда с оглед на нуждите на българската действителност. С цялостната си дейност Кръстьо Пишурка цели пробуждането на българите и тяхното ограмотяване.

Пишурка умира на 6 януари 1873 година в град Лом. В последния си път той е изпратен със сълзи от “всяка народност в града” се казва в некролога му, съчинен от учителя Никола Попов Панагюрец и публикуван във вестник “Ден”.

„Учител, стихотворец, основател на читалище и театър, драматург и театрален деец, Кръстьо Пишурка още приживе си спечелва името на просветител, издигнал Лом в един от първите центрове на българската култура. Многостранната и всеотдайна работа на Кръстьо Пишурка в полето на книжовността и просвещението е забележителен влог в българската национална култура“ – смята Валерия Тарашоева. За нея Кръстьо Пишурка е една изключително надарена и талантлива личност, получила завидно за времето си образование, ерудит с енциклопедични знания. „Не съм знаела, че е пеел великолепно – казва историчката. – Свирил е виртуозно на цигулка. Бил е прекрасен оратор… Ние, врачани, можем само да съжаляваме, че обстоятелствата, каквито и да са те, отвеждат Пишурка в Лом и ни лишават от възможността да се гордеем с първото българско читалище, първото театрално представление и първото женско дружество в България, но ни остава утешението, че Враца е родният му град, а той е наш съгражданин“.

Личност, съчетала в себе си ерудиция, дарование и находчивост, Пишурка привнася забележителен влог в националната ни култура.