Георги Полуганов

Свещеник Георги Маринов Полуганов е най-видната личност на Поликраище, великотърновско, за целия XIX век. Той има най-значими заслуги за приобщаването на селото към различните течения на обществено-политическия живот на страната през този период. Неговата дейност е многостранна и далеч надхвърля границите на селото. Резултатите от нея слагат отпечатък върху съдбата на всеки един негов жител през последните 200 години. Георги Маринов Полуганов е православен духовник, народен будител, просветен деец, учител, спомоществовател на възрожденска книжнина, участник в борбите за църковна независимост и в национално-освободителното и революционното движение. Заради революционната си дейност е преследван от турците. По време на Априлското въстание е заплашен с обесване.

Свещеник Георги Полуганов има най-съществен принос в областта на образованието. Той стои в основата на най-голямото културно събитие в цялата история на селото, събитие, което преобръща из основи живота на населението, отваря пътя на цяла една нова епоха – свещеник Г. Полуганов е създателят на училището в Поликраище. Това се случва през 1847 година и той е първият учител в него – талантлив организатор и еднo от основните действащи лица в двете най-величави обществено-политически събития, станали в Поликраище през XIX век, които са свързани с превратни моменти от живота на България: тържественото посрещане на първия великотърновски митрополит при учредяването на Българската екзархия Иларион Макариополски на 13 септември 1872 г. (ст. ст.) – денят срещу Кръстовден и тържественото посрещане на руските освободителни войски на 24 юни 1877 г. (ст. ст.).

Свещеник Георги Маринов Полуганов е роден на 15 февруари 1808 г. (ст. ст.) в Поликраище. Родителите му Марин и Мариница Полуганови са изключително просветени, напредничави и интелигентни хора. Те оценяват влечението на сина си към знанието, стремежа му да учи и жаждата му за просвета, и чувствайки тяхната сила, го подкрепят. Той преминава сериозно обучение и подготовка за бъдещ свещеник в Преображенския манастир, където изучава църковния ред и придобива най-доброто образование по духовните въпроси и практики.

През 1844 г. Георги Полуганов е ръкоположен за свещеник от търновския гръцки владика Неофит Византиос в църквата „Св. Великомъченица Марина” в Поликраище. Той е вторият свещеник в историята на селото след Иван Кънев Пендов, издигнат в сан от търновския гръцки владика Йоаникий през 1820 г. и третият след Недю Николчев – полулегендарна личност, който вероятно е свещенодействал през XVIII век и за когото, освен името, не се знае нищо друго. През 1846 г. свещеник Иван Пендов разрешава селото, което тогава се състои от около 100 къщи, да се раздели на две и Георги Полуганов да получи самостоятелна енория, а втората отстъпва на сина си Христо Попиванов – новопосветен същата година.

Родителите на Георги Полуганов – Марин и Мариница Полуганови жертват колосална за своите възможности сума, за да може синът им да постигне това, за което е мечтал – да се изпълни неговото голямо желание да стане свещеник. Съгласно съществуващите разпоредби, те заплащат на гръцкия владика за ръкополагането му и за енорията по 3000 или общо 6000 гроша. Това им струва огромни лишения, но те успяват да му създадат особено значимо обществено положение и съвсем друг начин на живот.

От деня на приемане на духовния сан през 1844 г. до кончината си на 25 октомври 1888 г. (ст. ст.) в продължение на 44 години свещеник Георги Полуганов извършва богослуженията в църквата „Св. Великомъченица Марина” в Поликраище само на български (черковен български – църковнославянски) език. В службите използва български книги на църковнославянски и новобългарски (преведени от църковнославянски), издавани в Турция и Сърбия, на които той е  спомоществовател или с които се снабдява от Цариград, Русе и Бялград. Служи си и с руски книги на църковнославянски, които изписва от Русия. Непрекъснато чете, разширява своя кръгозор и се самообразова. Ревностно бди за православната вяра, християнския морал и за съхраняване на българското име в своята енория и в селото. Като негов духовен глава, бидейки най-старши измежду свещениците, води решителна борба срещу гърцизма. Не допуска гърчеене във време, когато във Велико Търново, Лясковец, Горна Оряховица, Арбанаси, Свищов и на много други места в България елинизмът е пуснал дълбоки корени, хората се срамуват да се нарекат българи, говорят гръцки и променят имената си по гръцки образец.

През 1847 г. свещеник Георги Полуганов създава училището в Поликраище и е първият учител в селото. Той изписва от странство (Сърбия, Русия и Влашко) и от Турция (Цариград), закупува учебници, изучава съдържанието им, проучва опита на околните селища по организацията на училищата и учебните им програми, и методиката на преподаването. Той убеждава родителите, че има нужда от образование и воюва за тяхното съгласие децата им да учат. Осигурява си подкрепата на кмета Кръстю Ст. Кушев и на най-първите хора в селото. В късната есен на 1847 г. свещеник Георги Полуганов в съслужение със свещениците Христо Попиванов и Иван Пендов тържествено освещава училището в Поликраище. Той извършва празничен водосвет и държи поучение, в което говори за ползата от знанието и за задачата на децата да се учат упорито. Това е върховен момент в нашата история. Ритуалът на тържественото откриване на всяка нова учебна година с водосвет и поучение, създаден от него, се превръща в традиция и се запазва почти един век – до 1944 г., когато БКП започва гонения спрямо църквата и я отстранява от училището.

Още от първия учебен час свещеник Г. Полуганов въвежда българския (черковнобългарски – църковнославянския) като единствен език на училището в Поликраище. Преподава и обучава само на български. Това е историческо завоевание за селото, което ярко блести на фона на десетилетната ожесточена борба за допускане на родния език в образованието, водена по същото време в Арбанаси, Велико Търново, Лясковец и Горна Оряховица.

Започва първата учебна година с обучението на няколко ученика. През следващите броят им постепенно се увеличава. В началото учащите са на различна възраст – от 7 до 18 години. Постепенно започва да оформя групи от ученици на близка възраст, които са достигнали една и съща степен в обучението си и са с приблизително еднакви познания. За няколко години успява да обхване всички деца (момчета). Към 1850 г. включително и най-бедните ходят поне една година на училище. Като начална възраст на обучение се утвърждава 7-годишната. Започва просветната си дейност с лични средства и постепенно успява да привлече и обществени. Съставя учебната програма, в която въвежда: четене, писане, чистопис, учене наизуст на текстове от църковни книги, църковно пеене, аритметика. Преподава на учениците: часослов (наустница), псалтир, апостол, евангелие, светче (месецослов), малък требник, Рибен буквар, писменица на славянски език (българска граматика). Използва и помагала и сборници по християнско богословие, съдържащи поучения и наставления в православната вяра и книги с църковни песнопения (минеи). При обучението по аритметика използва славянските означения на цифрите. След Кримската война (1853-1856 г.) започва да си служи и с арабските цифри едновременно със славянските и постепенно ги замества и те остават като единствени.

Установява началото на учебната година да бъде след гроздобер – около 10 октомври, а края й – в края на май. Общата продължителност на учебната година е около 7 месеца и половина или приблизително около 230 учебни дни. Обучението трае 4 години. Тези правила се запазват така до края на XIX век, когато държавата се намесва. Определя организацията на учебния ден – началото на първия час след утринната служба в църква (след утрення). Той започва с произнасяне на молитва от учениците. Дава допълнителни знания по вежливост – възпитание – задължително поздравяване от учениците на всички жители на селото, което се запазва век и половина и трудово обучение – грижи за чистотата в училище, в църквата и църковния двор. Въвежда строг ред в училището. Учениците са длъжни да го спазват и вкъщи. Най-напредналите от тях помагат при службите в църква, а най-гласовитите пеят при богослуженията. Така представя постиженията им, дава им възможност за обществена изява и издига престижа на цялото семейство.

В резултат на работата на свещеник Георги Полуганов към 1870 г. в Поликраище се оформя собствена интелигенция. Повече от 30 години той работи без възнаграждение на труда си като учител с ясното съзнание, че върши нещо изключително важно, което не може да се измери с пари. Не само това, а непрекъснато подпомага морално и материално училището, грижи се за неговото укрепване и развитие. Той лично обучава повече от 300 души (по груби оценки почти половината от тогавашното население на селото), което е негова огромна историческа заслуга за Поликраище. Изкоренява неграмотността. Всички момчета, родени след 1840 г., а и много от дошлите на тоя свят преди тази дата, могат да четат, пишат и смятат.

Забележителен факт е, че започвайки от преди 1850 г., около 30 години в църквата свещеник Георги Полуганов моли Бога за спасението на двама руски императори: Николай I и Александър II (Цар Освободител), за здравето на руското императорско семейство, за руското христолюбиво войнство и за Освобождението на България с руска помощ. Запазен е руският миней, съдържащ молитвите, които е отправял.

Той е деен участник в църковно-националното движение, особено в периода след Кримската война (1853-1856 г.). Активно се включва в борбата срещу гръцките владици в Търново – Неофит Византиос, Атанасий и Григорий, до установяване на Българската екзархия и встъпването на първия български търновски митрополит Иларион Макариополски в длъжност.

През 1855 г. е спомоществовател на книгата „Повест или поучение християнское собрано от разни духовнопоучителни книги” преведено от Славенски на българский язик от Петра Давидова и отпечатано в Бялград в княжеската сръбска типография с благословението на негово Високопреосвещенство Архиепископа на Бялград и цяла Сърбия Митрополит Петар. Посочен е в списъка на Любородните спомоществователи от Хотница „поп Гєоргiй от Поликраищ.”

Той е много добър оратор. След 1855 г. изнася християнски проповеди и поучения, и слова на богословски теми в църквата, използвайки споменатата и други книги: „За завистта”, „За любовта към богатството”, „За душата”, „За страшния съд”, „За покаянието”, „За съгласието”, „За успението на Пресвета Богородица” и др. Разглежда и въпроси от по-общ философски характер като: „По коя причина създаде Бог човека на тоя свят”, „За смъртта”, „За последния съд”, „За любовта към Бога”, „За ада”, „За това, как не подобава на християнина да губи своето време напразно”, „За съблазънта”, „За презрението на тоя свят”, „За това как християнинът трябва да говори истината”, „За това как подобава на човека да покoрява своята воля на Божията воля” и др.

През 1869 г. е спомоществовател от името на църквата в Поликраище на книгата „Минейник, който содержава на дванадесятех минеи празничните стихири, тропари и кондаци, с няколко слави и на осмтех гласове подобията” с автор Ангел Иоанов от Севлиево, отпечатана в Константинпол в типографията на в-к „Македония”. Възприема и въвежда в богослуженията в църквата „Св. Великомъченица Марина” в Поликраище метода на църковното пеене на славянски език, предложен от Ангел Йоанов. Службите за всеки месец се извършват според календара. Определено е какво и на какви гласове да се пее според случая. Например в “Месяцъ сєптємврiй” е посочено: „Въ а-й, День Начало Iндiкта, и Святаго Симеона Столпника”, „Въ и-й, Рождество прєсвят. Богородицы”, „Въ дi-й, Воздвижєнiє Чєстнаго Крєста”, „Въ кs-й, Свят. Апостола и Еvагг. Iоaнна”; Месяцъ октомврiй: „Въ а-й, Покровъ прєсвят. Богородицы”, „Следъ а-й Нєделя Святыхъ Отєцъ”, „Въ дi-й, Святая Параскєvа”, „Въ иi-й, Свят. Апостола и Евагг. Луки”, „Въ өi-й Свят. Iоaнна Рылскаго”, „Въ кs-й, Свят. великом. Димитрiя Муроточ.”…

През 1870 г. е спомоществовател на книгата „Кратки поучения от протойерея Редиона Путятина за наставление в православната вяра.” преведена от руски от поп Андрей поп Савов от Беброво и отпечатана в печатницата на Дунавската област в Русе. Поп Савов е и издател. Тя съдържа още предговор за днешното положение на священическото състояние из България и Поучения от протойерея И. Халколиванова. В списъка на спомосъществователите е записано: “Въ Поликраище. Благог. от. П. Гєоргiй”(Георги Маринов Полуганов – посочен първи). Организира група от 7 души спомоществователи на възрожденска литература. Това е забележително постижение за Поликраище. Появата на групата от 7 души – интелигенти-спомоществователи е изключително културно събитие, от голямо значение за селото, тъй като в предишните години случаите на спомоществователства тук са единични и главно от страна на свещениците.

След тази година започва да изнася наставления в православната вяра, проповеди и поучения в църквата „Св. Великомъченица Марина” в Поликраище въз основа на тази книга: „Поучение на нова година”, „Поучение за Кръщение Господне”, „Поучение за Сретение Господне”, „Поучение за Великден”, „Поучение за които ходят рядко на църква”, „Поучение за рождество Христово”, „Поучение за тьрпението”, „Поучение в Неделя Сиропостна”, „Поучение за Великите пости”, „Поучение преди изповядаване”, „Поучение в деня на св. Никола”, „Поучение за Крьстовден”, „Поучение за черковните служби”, „Поучение от свещеника към новото му паство” и др.

Свещеник Георги Полуганов организира и ръководи тържественото посрещане в Поликраище на първия великотърновски митрополит при учредяването на Българската екзархия – Иларион Макариополски. Това се случва на 13 септември 1872 г. Той успява да подготви и осъществи едно наистина грандиозно събитие. Макариополски пристига от Цариград през Варна и Русе. Празнично облечени, с ушити специално за тази цел дрехи, с хоругви и църковни песнопения, с китки, всички хора от селото, а също  и от околните села – Темниско и Сергювец (днес обединеното село Първомайци, съответно 1 и 2 квартал), Калтинец (сега квартал на Горна Оряховица), Ресен, Никюп, Мургазлий (днес Янтра), Армутлии (Крушето), Самоводене, Хотница, Куцина, а и от по-далечни места, и от Горна Оряховица очакват владиката. Къщите са украсени като за най-свят ден. По портите са закичени цветя. Насъбрало се е многохилядно множество. Надошли са кой както намери – с каруци, с файтони, на коне и пеш. Цари всеобща радост. Из въздуха се носят глъч и песни, пръхтят и цвилят коне. Начело на народа са свещениците Георги Маринов Полуганов и Христо поп Иванов Пендов,  също и свещеници от споменатите селища и техните кметове и първенци, учители и ученици, всички с най-новите си одежди. В Поликраище е целият общински съвет на Горна Оряховица и най-видните й граждани, включващи представители на всички еснафи в града. Само оттам са пристигнали повече от 150 души. Хората пристигат още от преди зазоряване и са в радостно очакване. Дошли са не само да срещнат владиката и да му изкажат уважението, почитта, съпричастността, благодарността и съчувствието си за всички лични жертви и понесените от него многогодишни страдания, но и да получат благословията му и да му целунат ръка. Било е нещо никога невиждано преди.

Това е поликраищкото събитие с най-голямо общонационално значение. То е въпрос от държавна важност за цялата Османска империя и има международни измерения. Посрещането на Макариополски е единственото нещо изобщо случило се в историята на селото, което е отразено в централната преса на Империята. Проправителственият официален български вестник „Право”, издаван в Цариград публикува две пространни дописки за него: първата на 2-ри и втората на 9-ти октомври 1872 г. Причината за това е, че Високата порта  и дипломатическите среди в столицата – съответно правителствата на страните, които те са представлявали, най-внимателно са следели за начина на приемането на Митрополита, включително и в Поликраище, тъй като то е било израз на единодушната подкрепа на българския народ за Екзархията и на волята му за самостоятелно духовно развитие.

Свещеник Георги Полуганов заедно със свещеник Христо Попиванов и кмета на селото Атанас Нейков са направили нещо, което никога по-рано българи не са съумявали да сторят и което е потресло, както хилядите участници в него, самия Макариополски, но също така и централната власт. В Поликраище е организирано държавно посрещане от българи на българския държавен глава, за какъвто е смятан той тогава.

Свещеник Георги Полуганов играе също първенствуваща роля при посещението на Макариополски през 1873 г. в селото, когато последният е променил „Антиминса” в старата църква, където заедно с него и със свещеник Христо поп Иванов отслужват тържествена литургия по този повод. Събитието е също така величествено, както това, състояло се предишната година. Стичат се хиляди хора. Службата се води в старата църква, намираща се в местността „Дочов двор”, в центъра на селото, в съседство със сегашната.

Свещеник Георги Полуганов е съратник, сподвижник и близък приятел на Отец Матей Преображенски – Миткалото. Отец Матей многократно му гостува и намира подслон в дома му. Най-вероятно дружбата им датира от около 1864 и продължава до кончината на Миткалото през 1875 г.

От 1869 г. свещеник Георги Полуганов е член на революционния комитет на Вътрешната революционна организация на Васил Левски. Комитетът е създаден от Апостола в Поликраище при посещението му тук с Отец Матей Преображенски. Той взима най-дейно участие в революционните комитети и в национално-освободителната борба и помага морално и материално на организацията. Два пъти се среща с Левски при посещенията му в Поликраище заедно с Отец Матей между 1 май и 26 август 1869 г. по време на втората обиколка на Апостола из страната и през 1870 г. при третата му обиколка. Има сведения, че такива срещи между свещеник Георги Полуганов и Васил Левски в Поликраище стават и на 18 април 1869 г., при първата обиколка на Левски из България между 11 декември 1868 г. и 24 февруари 1869 г., а също един път и през 1872 г., т.е. те са три или даже четири. На една от тях (първата или втората) е създаден Революционният комитет на тайната Вътрешна революционна организация на Васил Левски в Поликраище, а на останалите са се обсъждали комитетски дела.

От 1873 г. до 1875 г. е член на тайния революционен комитет в Поликраище на възстановената от Отец Матей – Миткалото революционна организация след гибелта на Апостола. През 1876 г. е член на тайния революционен комитет в Поликраище за подготовка и обявяване на Априлското въстание към Първи революционен окръг с център Горна Оряховица. Участва най-активно и помага морално и материално в подготовката на въстанието.

Гиргина Полуганова

Революционната му дейност не е останала тайна за турските власти и заради нея той е бил преследван. Особено страшно станало положението при разгрома на Априлското въстание през 1876 г. Мълвата, че свещеник Георги Полуганов е „комитаджия”, стигнала до ушите на турците и те дошли в къщата му. Искали първо да го бръснат, а после – да го бесят. Брадата била символ, че е духовник. За тях бръсненето е било най-голямото унижение за един свещеник. След това той вече можело да бъде обесен като комита. Спасила го съпругата му Гиргина Полуганова, родом от с. Сергювец, която заедно със синовете му го зазидали в комина на къщата. При него имало храна, вода и дрехи. У дома им останала само тя, а всички други се скрили. Когато представителите на властта пристигнали, те не го намерили. Попитали попадията, която владеела турски език, къде е папазът. Тя им отговорила, че е заминал по мъжки работи и не знае къде е, и че той не й казвал къде ходи. Турците повярвали, защото мъжът тогава не разправял на жена си какви са работите му. Настанили се и зачакали идването на папаза, за да изпълнят заканата си. Гиргина Полуганова била принудена да ги храни и да им прави кафета. Тя била много храбра и се справила с тях. През това време свещеникът стоял зазидан в комина. Как е издържал, само той си знае. След две седмици чакане, турците най-после си заминали, тъй като попът не се завърнал. Така той бил спасен. Презвитера Гиргина Полуганова и свещеник Георги Полуганов успяват да оцелеят, като при това запазват къщата си от изгаряне, селото и комитетските дейци в Поликраище. Това е най-страшната заплаха, която е надвисвала над когото и да е било тук. Не е известно в селото, в друг дом да са идвали турци по време на въстанието с нарочна цел да бесят определен човек.

Свещеник Георги Полуганов е организатор и главно действащо лице в най-величавото обществено-политическо събитие в цялата история на Поликраище – посрещането на руските освободителни войски и тържествено отпразнуване на Освобождението на селото от турско робство, станало на 24 юни 1877 г. (ст.ст.). Той е начело на грандиозно шествие на цялото население. В най-празничното облекло, с кръстове и хоругви, с цветя и погачи с хляб и сол, руските освободители са срещнати при река Росица, която тече на няколко километра на север. Тук свещеник Георги Полуганов отслужва тържествен благодарствен молебен за Освобождението. Той провъзгласява многолетие за Царя Освободител – Руския император Александър II, за наследника на престола, за Главнокомандващия на Действащата руска армия – Великия княз Николай Николаевич и за цялото руско войнство. Благославя освободителите, бойното знаме, прекръства ги и ги поръсва със светена вода. Офицерите и нисшите чинове минават край него, целуват кръста и ръката му, и получават благословията му. Това е най-великото събитие в живота на свещеник Г. Полуганов и неговата най-голяма обществена изява. Същевременно то е най-великият акт изобщо в историята на Поликраище.

На 29 юни (ст.ст.) 1877 г. свещеник Георги Полуганов организира и второто по значимост събитие, свързано с Освобождението – посрещането на Главнокомандващия – великият княз Николай Николаевич (брата на Руския император Александър II) и на Главната квартира на Главнокомандващия в Поликраище. Той отново отслужва тържествен благодарствен молебен. Завършва го с молитва за здравето на Императора, на Главнокомандващия и на руската войска. След молебена поръсва със светена вода княз Николай Николаевич и присъстващите генерали, офицери и войници и ги благославя. Главнокомандващият се прекръства и целува кръста и ръката на свещеник Георги Полуганов и получава лично от него благословията му. Същото правят и офицерите от Главната квартира на Главнокомандващия на Действащата армия. Това е неговата най-голяма лична изява на най-високо ниво. След молебена свещеник Георги Полуганов получава от Главнокомандващия – великия княз Николай Николаевич – специално изработен поднос като подарък.

По време на руско-турската война подпомага с всички възможни средства руските войски като им съдейства населението да ги снабдява с храни и фураж за конете. През 1877 г. той взема участие в опелото на руските военни лекари – братя Громови и на милосърдната сестра Мизерницкая, които са погребани в двора на църквата „Св. Марина” в Поликраище.

През 1877 в резултат от категоричното настояване на свещеник Полуганов са построени ново училище през есента на 1877 г. и през 1884 г. сегашната църква „Св. Великомъченица Марина” в Поликраище. Той подпомага морално и материално строежът им и тържествено ги освещава.

На следващата 1885 г. служи заедно с великотърновския и браницки митрополит Климент. По време на Съединението и Сръбско-българската война свещеник Георги Полуганов прави всичко по силите си да даде кураж на защитниците от народното опълчение от Поликраище и ги благославя при заминаването им за сръбската граница при Руй планина, а след това и при завръщането им.

Кончината му е на 25 октомври 1888 г. в Поликраище. В знак на най-голямо уважение е погребан в двора на църквата срещу входа й. До него е съпругата му. Опелото е извършено от няколоко свещеника и на него присъстват хиляди жители на селото и много християни от околността.

“Успехите на България” е рубрика, в която ви представяме постиженията на онези наши сънародници, които чрез силата на своя гений са достигнали висините на световния успех. Много от тях по един или друг начин са останали в сянката на историческите събития и са забравени днес, но ние ще се постараем да поправим тази грешка.

Васко Абаджиев – име, което за огромно съжаление е малко познато, незаслужено забравено или по една или друга причина напълно заличено от историята ни. Много от вас навярно го чуват за първи път, но със сигурност то ще остане в съзнанието ви, защото този човек  не е обикновен, той е от онези хора, които прославят името на България с   огромния талант, който притежават. Затова именно в рубриката “Успехите на България”, където изтъкваме заслугите на всички успели наши сънародници, ще ви запознаем с историята на даровития виртуоз Васко Абаджиев. Недопустимо е, че безмерен талант като него е потънал в също толкова безмерна забрава. Именно поради тази причина написаното тук е опит да се възроди паметта за този огромен музикант, който съвсем спокойно можем да сравним единствено с Моцарт.

Васко Абаджиев е роден на 14 януари 1926 г. в София в семейство с добро потекло. Син на професора по цигулка в Държавната музикална академия Никола Абаджиев, Васко проявява музикалност от ранна възраст. Израства, слушайки изпълненията на пиано на майка си Лала Пиперова, която е концертираща пианистка. Васко лежи в скута ѝ, замислено заслушан, докато тя дълго се упражнява. Явен е интересът на детето към света на нотите. То прави първите си лични музикални изяви на 6 г. пред 60 души, сред които множество интелектуалци, музиканти и литератори.

По-късно същата година Васко заминава заедно с баща си за Виена, където участва и несъмнено смайва с таланта си над двадесет световни виртуози по време на Първия международен конкурс по пеене и цигулка. Единствената причина, поради която не печели конкурса е крехката му възраст, която не позволява да участва в официалната част на надпреварата. Независимо от това, журито остава напълно стъписано от малкия Васко и му дава дори повече точки от 29-годишния победител – Давид Ойстрах, който, чувайки негово изпълнение на цигулкови концерти на Бах, две години не се осмелява да свири този композитор на сцена. Нима има по-голямо признание от това? Детето се превръща в истинска сензация в музикалните среди, независимо от почти двугодишния му цигуларски стаж.

Подкрепата на родителите му в развитието на тази дарба е голяма. Васко започва да взима уроци от баща си. Не след дълго настоява за по-сложен материал, защото действително усвоява с невиждана бързина преподаваното. Васко е запознат с правилата за тоновете и различава даже и минималната грешка в тяхното поставяне само по ухо. Подобен вроден усет слисва всички, влезли в допир с него. Вътрешното ухо на младия виолонист е толкова силно, че той сякаш усеща физическа болка от всеки грешен тон, както и от всеки неблагозвучен шум. Сякаш с цялата си същност той чувства музиката.

Уникалният дар му позволява изключително бързо да напредне в изучаването на цигулката. Така на 9-годишна възраст завършва Консерваторията в класа на баща си. Това го прави най-младия абсолвент на музикалното училище, както и безспорно дете чудо от ранга на австрийския гений Моцарт.

Успехът го застига не след дълго. Година по-късно историята с музикалния конкурс се повтаря отново в Брюксел, когато Васко е на 10 г. Той все още няма нужната възраст, за да участва пълноправно, но отговаря на всички други изисквания, включително притежава диплома за завършено музикално образование и доказателства за минали изяви, които му дават статут на музикален виртуоз. С тези качества и със специалното писмено разрешение на провеждащите мероприятието Васко започва да се готви като неофициален участник. Заради формалното си участие момчето не може реално да спечели, но в крайна сметка завършва състезанието с най-висок брой точки от всички участници, а това го прави непризнат, но неоспорим победител. Отново спечелва вниманието на медиите и е поканен на лична аудиенция с белгийската кралицата Елизабет I, която му предлага да стане белгийски поданик. Тогава Васко Абаджиев ѝ отговаря простичко и без особен патос, но искрено и скромно: “Няма начин, Ваше величество, ние сме българи.” Макар да е  един от най-добрите цигулари за изминалия век, Васко остава верен на родината си.

С всяка изминала година българинът не спира да покорява различни международни конкурси и да спира дъха на публиката и на журито. На 12-годишна възраст печели конкурса в Париж “Фриц Крайслер”, а една година по-късно, едва на 13 години, завършва с пълно отличие Брюкселската консерватория. Започва да свири с най-известните оркестри в Европа, а нотите ги запомня отведнъж, без да има нужда от партитура. Васко Абаджиев е и най-младият лауреат на “Димитровската награда” – едва на 26 години. Прави уникални записи, които влизат в златния фонд на националното радио. Той е единственият цигулар, който е изпълнявал в един концерт 24-те капричии на Паганини, всяко от които поотделно е смятано за подвиг за виртуози, а на следващия ден ги изпълнява отново, но в обратен ред.

Неведнъж му предлагат да смени гражданството си, за да прославя други държави, но отговорът му остава все същият: “Не мога. Аз съм българин.”

Цяла Европа познава името му, възхищава се на таланта му, превърнал се в същинска сензация. В България обаче той става жертва на комунистическия режим и е принуден да избяга в Западна Германия през 50-те години на миналия век. Името му е забранено за произнасяне, книгите, в които се споменава за гения му, са премахнати от книжарниците и библиотеките и са унищожени. Плочите и лентите с негови записи в архива на радиото също са иззети и заличени напълно. Това несъмнено нанася тежка травма на големия творец и с напредването на времето и също като някои от най-големите класици в музиката Васко загива в бедност и забрава на 52-годишна възраст. Намерен е мъртъв в железница в Хамбург. Днес той няма нито паметник в България, нито улица с неговото име. Затова нека ние се опитаме да съхраним спомена за този музикален гений, който през годините на своята детска невинност носи на себе си и на страната ни грандиозна слава и ни кара да се чувстваме горди!

 Виж още: Да бъдеш герой на 14 години или историята на Райчо Николов

Виж още: Христо Явашев – Кристо

  На 13 март през далечната 1899г. в Цюрих е роден големият български музикант, композитор и педагог Панчо Владигеров. Той е отгледан в семейството на интелектуалци и безспорно средата оказва важно влияние върху неговия житейски път и развитието на личността му. Владигеров е роден в Швейцария, но там живее за кратко. Докато е малък, родителите му се местят в България и заживяват в Шумен. Вероятно от родителите си Панчо и неговият брат близнак – Любен наследяват любовта към музиката. Първата учителка на бъдещия велик композитор е майка му, а по-късно обучението му поема преподавателката Павла Жекова. Тя е очарована от талантът на младия българин, който изгрява още на 8-годишна възраст, когато Владигеров прави първото си участие в концерт. През 1908г., трагедия сполита семейството на Панчо. Баща му умира и отговорността за него и брат му пада изцяло върху плещите на майка му. Семейството се мести в София, където младият творец се записва в Музикалното училище. Негови учители са чехът Хенрих Везнер, както и най-изявеният български композитор Добри Христов. Именно високото образование и добрите основи, които Панчо Владигеров получава в София се оказват един от ключовите елементи в бъдещото му творческо развитие.

 В началото на второто десетилетие на ХХ век, пътят на младия музикант го отвежда в чужбина. По предложение на френския цигулар Анри Марто, Владигеров заминава за Германия, където постъпва в Берлинската консерватория. След 2 години усилен труд, българинът е приет във Висшето музикално училище, което също се намира в немската столица. Завършва го с пълно отличие, а талантът му е признат от много негови колеги и преподаватели. Още в студентските си години Владигеров нееднократно участва и печели престижни международни конкурси. В периода на Първата световна обаче, друга служба се нуждае от младия Панчо. Първата световна война е към своя край и композиторът, връщайки се в България заедно с брат си, трябва да отслужи военната си повинност. Той се присъединява към военния симфоничен оркестър, като по този начин остава далеч от кървавите сражения на фронта. Продължава да работи, да живее и да композира, като до 30-те години написва много и разнообразни произведения. Докато пребивава за кратко в България, Владигеров се среща с Екатерина Жекова – дъщеря на учителката му по музика. Двамата се влюбват и се женят през 1930г., след което заминават за немската столица. Положението в Берлин обаче е по-различно от преди. Нови, по-крайни партии започват да намират пролука към властта и печелят благоволението на народа. Антисемитските наклонности стават реалност и маестро Владигеров, бидейки частично от еврейски произход, решава да се върне в България.

 В София той лесно си намира работа като учител в Музикалната академия и преподава там в продължение на 40 години. Много български таланти правят първите си стъпки именно под ръководството на Владигеров. В годините до края на Втората световна война, авторитетът на маестрото се издига до световни висоти. Той е член на съвета на Международното сдружение на композиторите, в който е и небезизвестният Рихард Щраус. След 9 септември 1944г., талантът му е признат и от новата власт в България. Той продължава с музикалната дейност и често е член на комисиите в състезанията  за певци и инструменталисти. Композиторът представлява България на много международни конференции и комитети, които защитават мира. Междувременно продължава да работи като преподавател в Академията, като обучава родни таланти като Парашкев Хаджиев, Александър Райчев, Пенчо Стоянов и др. Удостоен е с Димитровската награда, както и званията „Народен“ и „Герой на социалистическия труд“. Маестрото среща смъртта си на 8 септември 1978г. в София. По негова воля, къщата му остава музей и до днес. Националната музикална академия носи името на големия композитор и до ден днешен.

Сред произведенията на Владигеров се открояват рапсодията „Вардар“, баладата „Луда гидия“, писана по произведението на поета Пенчо Славейков, операта „Цар Калоян“, балета „Легенда за езерото“ и много други.

За да може това представяне на живота на следосвобожденския политик да носи въпросното заглавие, със сигурност до 32-рата си годишнина (тогава Васил Радославов оглавява правителството на Либералната партия) той вече е успял да си изгради доверие и авторитет, каквито много малко хора постигат за целия си живот. Всъщност това е и моментът, в който политикът се радва на най – масово одобрение в обществото. Бурният, дори ураганен, роден политически живот в края на ХІХ и началото на ХХ век не предразполага  към личности и решения, които да бъдат одобрявани напълно и безкритично. Въпреки че е съден два пъти за нарушаване на Конституцията, либералът има своите заслуги, които са оценени от поддръжници и последователи, пазещи неговата памет и до днес.

Но да се върнем  още 32 години назад – Васил Радославов е роден на 15 юли 1854г. в будния Ловеч. Учи в родния си град, в Априловската гимназия в Габрово, а в последствие и в Прага. Преди да продължи с висшето си образование, Радославов прави първи стъпки в обществения живот на страната, ставайки член на Ловешкия революционен комитет и секретар на първия общински съвет в града. Неговото бързо издигане продължава с избирането на младия студент за депутат във второто Обикновено народно събрание през 1880, въпреки крехката му възраст. Две години по – късно Радославов вече е дипломиран юрист – докторант, завършил университета в Хайделберг.

Този български общественик излиза на политическата сцена през 1884 година. Същата година той става и редовен член на Българското книжовно дружество (днес – БАН). Тогава бъдещият държавник вече е член на Либералната партия и е загатнал за своя потенциал в редиците ѝ. Ето защо Петко Каравелов гласува доверие на младия си съмишленик, поверявайки му министерството на правосъдието. Най – важният акт на Радославов като правосъден министър е ускореното въвеждане на българските закони в Източна Румелия след Съединението. Те спомагат за утвърждаването на това историческо събитие, макар и поставяйки правителството в трудна дипломатическа ситуация, особено в отношенията с Русия.

Следващото знаково събитие, което непосредствено засяга тогавашния министър, е организираният от Стамболов контрапреврат след детронацията на княз Александър І на 9-ти август 1886. Краят на тези събития е благоприятен за Васил Радославов, който става министър – председател. В същото време новият водач на правителството се отцепва от Либералната партия и образува нова, чийто членове биват наричани „радослависти”. Друга последица от събитията около княза е скъсването на дипломатически отношения с Русия. С неодобрението си към княза Освободителката ни всъщност е индиректен подбудител на детронацията. А назначаването на един от най – големите русофоби за министър – председател е добре премерен дипломатически ход на Стамболов, който се стреми към максимално ограничаване зависимостта на България от всички Велики сили. Решението е утвърдено от Батенберг в едно от последните му действия като български монарх. Тази дипломатическа позиция на България обаче не удовлетворява много голяма част от родния обществен и политически елит. Репресивната политика на новото правителство срещу русофилите подтиква офицери с про – руска ориентация да вдигнат бунтове в Русе и Силистра. Радославов ги потушава без колебание.

Отношенията между четиримата най – влиятелни мъже в либералната партия: Петко Каравелов, Стефан Стамболов, Драган Цанков и Васил Радославов не са постоянна величина и преминават през множество промени, обрати и разцепления. По линия на отношението към Русия, Радославов се скарва последователно с изявените русофили Цанков и Каравелов, като последният дори бива арестуван и физически малтретиран в Черната джамия. Разрив в отношенията със Стамболов също настъпва, а причината е основната задача пред радославовото правителство – сложната дипломатическа игра по търсенето на нов монарх. След като става ясно, че Русия по никакъв начин няма да позволи дори мисълта за връщане на Александър Батенберг да мине през главите на българските политици, те се заемат с трудната задача. Няколко монарха отказват, за да се стигне до Фердинанд, който е избран за княз, благодарение на силното лоби на Стамболов и въпреки желанието на министър – председателя. След изкачването на българския престол в политическия живот настъпват промени. Властта преминава в ръцете на Стамболовото правителство, а Радославов оглавява организираната опозиция срещу него от 1887 до падането му през 1894 г.. В началото на следващото управление – това на д-р Константин Стоилов, Радославов за кратко е министър на правосъдието и просвещението, след което отново преминава в  опозиция.

Едно от тъмните петна в кариерата му е записано през 1900, когато политикът е министър на правосъдието в кабинета на Тодор Иванчов.Въпреки че той е отговорен само за едно министерство, това управление е известно като „радославистки режим” (1899- 1901). Тогава, на 15 януари 1899, е въведен непосилният за селяните натурален данък десятък. Реакцията от тяхна страна логично не закъснява и в много селища в страната те се бунтуват. Най – известните бунтове – в Дуранкулак и Шабла са потушени кърваво, подобно на офицерските вълнения през 1886г..

„Присъда на Държавния съд по обвинението на бившите министри от кабинета на Т. Иванчов и д-р В. Радославов“

Заради своеволията си по време на радослависткия режим през 1903 г. Радославов е осъден от Държавния съд в компанията на други съпартийци от либералния кабинет за измяна на Отечеството, за нарушаване на конституцията и злоупотреби на 8 месеца затвор. Доживотно са отнети политическите и граждански права на подсъдимите. Амнистиран е още същата година, но присъдата остава винаги като аргумент в полза опонентите на политика.

Въпреки това Радославов оглавява още веднъж държавата. Неговата орисия е това да се случва в най – тежките за страната моменти. Колкото и да е трудно за вярване, тогавашната ситуацията е още по – безнадеждна дори и от предходната. На 4 юли 1913 България е на прага на първа национална катастрофа, пред нея има изключително много неизвестни и неизпълнени задачи. На дневен ред са мирните преговори със участниците във войната, запазването на идеала за национално обединение, възстановяването на нормалния мирен живот в страната и търсенето на подкрепа в международен план. Единственият път, по който тези цели могат да бъдат изпълнени към дадения момент, е чрез международен заем. Деликатността на фактите се затвърждава от задаващата се на хоризонта Първа световна война, а един подобен апел за помощ ще означава стратегическо обвързване с дадената държава. След проучвания из европейските столици, Васил Радославов взима спорното решение да избере берлинското дружество „Дисконто гезелшафт”. Заседанието, на което депутатите гласуват съдбоносното решение, остава в историята като едно от най – бурните в българската история. След изпълненото с закани, ругатни и скандали дебатиране, заемът в крайна сметка е приет. Министър – председателят уверява колегите си, че това е една чисто финансова сделка, която не ангажира България със заемане на страна. Очаквано обаче през 1915 България влиза във войната на страната на Централните сили. Естествено решението е взето под влияние на много други фактори. За жалост, с развитието на войната тези фактори олекват. Вземаните от Радославов мерки, някои от които носят кратковременен частичен успех, в крайна сметка не съумяват да доведат България до заветните цели и тя излиза от войната победена.

Пощенска картичка от 1912 г. с портрет на Радославов

Подписано е Солунското примирие. Настъпва втора национална катастрофа. Осъзнавайки какви ще са последиците, ако остане в родината, Радославов емигрира в Германия. По този начин той си запазва свободата. Според някои бягайки, той е откраднал пари от държавната хазна, с които е живял старините си. Други мълви гласят, че тръгва без никакви средства и ценности, но е посрещнат във Виена от дъщеря си и нейния заможен съпруг, които му оказват подкрепа, докато се установи в Берлин. Вторият държавен съд, който наказва Радославов, се състои през 1923 г. За разлика от предишния случай, присъдата е доживотен затвор, а обвинението – един от главните причинители на втората национална катастрофа. И този път е амнистиран – датата е 29-ти юни: само няколко месеца преди да почине в германската столица – на 21-ви октомври. Радославов все пак умира като свободен гражданин без присъда, а не като престъпник.

Тленните му останки са върнати в София и погребани тържествено и с почести.

Така, макар и в края на живота си, Радославов е реабилитиран за историята. Макар и да носи цялата палитра цветове на „шарената” си епоха, личността на този българин е ярка и силна, една от най – забележителните в новата българска история.

„ Обжалвам златозарните ти очи, чрез които се премахна

неразумната слепота и възсия благоразумната светлина…

Обжалвам пречистните ти ръце, чрез които се изля върху

моя народ благоразумен облак, който напои с боготечна

роса изгорелите от греховната суша наши сържа..”

Климент Охридски

Из “Похвално слово за Кирил”

Свети Климент Охридски е един от най – видните български средновековни книжвоници и учители. Ученик е на равноапостолните просветители на славянските народи св. св. Кирил и Методий и е продължител на тяхното дело. Почита се от източноправославната църква и се тачи като един от седемте апостоли на България.

Той  е открит като писател през 1840г. от В.М.Ундолски. До Първата световна война Климент Охридски е обект на изследване предимно на руски, чешки и сръбски учени. Отбелязването на хилядагодишнината от смъртта му през 1916г. е повод за появата на нови трудове у нас.

С напредването на времето се засилва и интереса към писателската му дейност, химнографското му творчество, издирват се и неизвестни негови ораторски произведения. Ранни български извори за Климент са службата за него и житието на Наум, писани от учениците им.

В  „Кратко гръцко житие на Климент” се казва, че по род Климент е от  „европейските мизи, наричани от мнозина българи”. Учениците, за жалост, не оставят никакви сведения за рождената му година, нито за това на каква възраст е починал. Неясен е и въпросът за месторожедението му. Все пак се предполага, че е роден около 840г. в югозападните части на България.

Ставайки ученик на Константин Кирил Философ, Климент попада в изключително благоприятна за развитието си среда. Заедно с Наум и Ангеларий той участва в Моравската мисия /863-866г./, след което заедно с Кирил и Методий пристига в Рим /867г/, където най – вероятно на следващата година е ръкоположен за свещеник от римския папа Адриан II.

След смъртта на своя учител Константин Кирил /14фев. 869г./, Климент Охридски пише своето „Похвално слово за Кирил.”

След като починал  св. Методий, немското духовенство изгонва от Моравия учениците на светите братя и така те стигат до България.

Теофилакт разказва как Климент, Наум и Ангеларий преминават Дунав, след което пристигат в Белград, където се явяват при боритаркана, който ги изпраща при княз Борис. Тези събития се свързват с есента на 885г. и пролетта на 886г. По това време България вече е приела християнската религия и българският владетел има нужда от учители на славянски език.

Стъклопис от Аулата на СУ

През 887г. в българската столица се формира културен кръг, съставен от учениците на Кирил и Методий, на който безусловно доминира авторитета на Климент. На този кръг е възложено създаването на книжовна култура. Базирайки се на стари български извори, Теофилакт отбелязва много важен пасаж. Става дума за изпращането на Климент в Кутмичевица (област) от Борис, където го поверява на Домета (български болярин от 80-те години на 9-ти век) като учител. Българският владетел му подарява три къщи в Девол и места за почивка край Охрид и Главиница.

От „Пространното житие на Климент Охридски” научаваме, че „Климентовите ученици са най – добри по знание  и биват поставяни за четци, дякони и свещеници. Във всяка област той има по 300 ученици. Тези дела Климент вършил в продължение на седем години.”

През 893г. с поемането на властта от Симеон, Климент е ръкоположен за „пръв епископ проповядващ на български език.” В продължение на 30 години Климент работи за утвърждаване на християнската вяра сред българския народ. Той превежда книги от гръцки на български, съставя проповеди за празници, строи църкви и манастири.

Един от тях е  манастирът „св. Пантелеймон” край Охрид, построен с помощта на Цар Симеон, и където вероятно бива организирано първото училище на старобългарски език в Охрид.

Той опростява глаголицата и съставя буквите на тъй наречената славянска азбука „кирилица“. Само в западната половина на тогавашна България св. Климент има около 3500 ученици, които приемат свещен сан и постепенно изместват от България гръцкото духовенство, проповядващо на неразбираеми за българите гръцки език.

От житието на Наум знаем, че след ръкополагането на Климент за епископ, Симеон изпратил Наум на негово място и че Наум е починал 6 години преди Климент.

В последното конкретно известие в „Пространното житие на Климент Охридски” се казва, че Климент е погребан „през времето на българския цар Симеон на 27 юли 6424 /=916г./ в църквата „Св. Пантелеймон”, в гроб, който той сам със собствените си ръце си приготвил от дясната страна на предната част на притвора.”

Гробът на Климент в Охрид

Местоположението на гроба е потвърдено от извършените разкопки в Охрид.

Българската православна църква е възприела да празнува неговата памет и именния му ден – 25 ноември, а в деня на неговата смърт – 27 юли, се чества паметта на всичките Св. Седмочисленици: Кирил, Методий, Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий.

За висока оценка на Климентовото книжовно наследство, говори обстоятелството, че неговите слова и поучения се поместват в ръкописите редом с произведенията на най – изтъкнатите християнски автори като Йоан Златоуст, Василий Велики, Йоан Дамаскин и др.

Изображения на св. Климент се срещат от началото на XIV век на икони и стенописи.

Неговото име носи първият съвременен университет в България – Софийският университет „Свети Климент Охридски“. Наречен е на негово име при основаването му през 1888 г. Неговото име носят и множество улици и училища.

Използвана литература : „Климент Охридски” – К.Станчев, Г.Попов

Неотдавна ви разказахме историята на Луи Айер – швейцарецът, който с усилената си работа в следосвобожденска България се превръща в основоположник на българския спорт, а по-късно, сражавайки се за родината ни, губи живота си. Тази интересна и пропита с доблест история не е единствена по рода си. През 1894 година, по покана на българския просветен министър Георги Живков, освен Луи Айер, в България идват още 11 педагози, чиито професионални задължения се свеждат до организиране и изграждане на спортните дисциплини у нас. В устрема си те достигат далеч – не просто работят в страната ни, ами се привързват емоционално към нея.

Героят на днешния разказ е Шарл Шампо, роден през 1865 година в далечна Швейцария. Макар днес той да е забравен от мнозина, в историческите среди е познат като първия олимпиец, състезавал се за България. След пристигането си в страната ни той е разпределен като учител по гимнастика и физкултура в I Софийска мъжка гимназия. Впоследствие става председател на софийското крило на съюза на българските гимнастически дружества „Юнак“. Организацията е същински храм на спортния дух и духовното самоусъвършенстване. Дълги години тя възпитава у младото поколение добродетели от най-висша степен.

Едва стъпил на родна земя, швейцарският гимнастик се оказва български състезател. През 1896 г. гръцкият крал Георг I открива съвременните олимпийски игри в Атина, а интересът към мероприятието е наистина впечатляващ – близо 100 000 зрители. Идеята за подновяването на древната традиция се приписва на френския аристократ на Пиер дьо Кубертен. Тя бива подкрепа от 14 държави, включително и България, която за момента няма никакви традиции в спорта. Общият брой на участниците в игрите е над 240.

12-те швейцарски учители

Българското участие в Олимпиадата се дължи най-вече на един човек, който незаслужено тъне в забвение – Тодор Йончев. Членовете на „Юнак“ го характеризират като ерудирана и целеустремена личност. На практика Йончев е човекът, който след Освобождението, се запознава с гимнастическото движение в Швейцария и Австро-Унгария по време на своето следване и правилно осъзнава, че спортът е необходим и основополагащ за изграждането на ценностната система у младото поколение. Макар първите му опити за организиране на спортни организации да са неуспешни, той не се отказва. След пристигането на швейцарците, за което Йончев изиграва основна роля, юнашки дружества се създават в градовете София, Кюстендил, Казанлък, Габрово, Варна, Лом. За две години броят им нараства до 15. Успехът им е наистина забележителен, а „юнаците“ се прочуват из цялата страна.

Откриване на Първите съвременни олимпийски игри в Атина

През 1896 година Йончев успява да организира българска делегация, която днес вероятно излиза извън представите ни за внушителна – едва 4 души. Те се отправят към Атина, където трябва да защитят българската чест. Пристигат на четвъртия ден от игрите, а от българската група се включва единствено Шарл Шампо. Очаквано, той не печели медал, но се представя повече от задоволяващо, участвайки в три дисциплини – успоредка, прескок и кон с гривни. Най-големият му успех е в кон с гривни, където заема пето място.

По отношение на представянето на Шарл Шампо, Тодор Йончев заявява:

Главатарят Шампо се яви на стадиона и удиви зрителите с няколко отбрани телесни упражнения в надпревара със 17 състезатели от 5 държави.

Така завършва тази куриозна история, която не представя спортисти с блестящи успехи и постижения, ами впечатлява с нещо далеч по-скромно и символично. В малка, непозната и лишена от всякакви спортни традиции, следосвобожденска България, ние все пак намираме своето място в първото издание на най-престижното състезание и оставаме следа завинаги в световния летопис. Едва няколко десетилетия след 1896 година родният спорт ще е извървял зашеметяващ прогрес, а българските състезатели ще печелят заслужено из целия свят.

Едно нещо силно ни впечатли, пишейки тази история. Българският народ все пак е благодарен на забравения швейцарец, тъй като той е закачливо наричан от него Шарл Шампов. Нима има по-голямо признание?

С творчеството си Йордан Йовков изгражда свят на доброто и истинското. В разказите си той тръгва от сивата действителност и постепенно я превръща в легендарна, автентична реалност, прави я интригуваща и светла, пренася ни в друг свят, по-красив, по-хармоничен. Несъмнено тези разкази оставят у читателя вечни уроци по житейска мъдрост, които пораждат дълбоки и тревожни размисли за онзи човек, изправен пред сложни душевни перипетии, чието преодоляване води до достигането на щастие и съвършенство в иначе жестокия свят. Хуманизмът и битката за надмощие над злото и грозното в живота, търсенето на красотата, дори на фона на ужасяващата война, са емблематични за изкуството на Йордан Йовков.

Датата, на която се ражда този голям български писател, е 9 ноември 1880 година в село Жеравна (около Котел). Той започва образованието си в родното си място, а по-късно продължава да учи в столицата София и завършва през 1900 година. Още от малък Йовков се увлича по литературата, а учителят му е напълно уверен, че някой ден ученикът му ще стане писател. Същата година Йовков се премества заедно със семейството си в Добруджа. Не след дълго заживява в село Долен извор, където пак остава за кратък период от време.  Първата си творба младият писател завършва по време на обучението си в школата за запасни офицери. Тя е озаглавена “Под тежкия кръст” и е публикувана през 1902 година. През 1904 година се записва да следва в Юридическия факултет на Софийския университет. За нещастие, по същото време баща му умира, което възпрепятства младия автор и той не продължава своето следване.

Йордан Йовков с дъщеря му Елка

В следващите години Йордан Йовков се отдава на преподавателска дейност в редица добруджански села, където несъмнено получава богат жизнен материал. Това продължава до 1912 година, когато идва Балканската война и бъдещият творец е мобилизиран, както стотици хиляди други българи. Той участва и се бие смело, а задълженията му като военен продължават и по време на Междусъюзническата война, където служи като ротен командир. Ранен е в боевете край Дойран, вследствие на което по-късно е повишен в чин. Участието му във войните се отразява и в творчеството му. Те се превръщат в отправна точка за размисъл за общочовешките проблеми. Войните са онова огромно зло, което преобръща човешките съдби, носи разделение и хаос, измества ценностните опори, разкъсва връзки между хората. При преплитането на толкова проблеми във военните разкази на Йовков, не е учудващо, че те са забележителният му дебют, макар да започва със символистична поезия.

След края на конфликтите на полуострова младият Йовков работи като редактор на списание, в което публикува очерк за войната. То обаче просъществува кратко и писателят е принуден да потърси нова работа – назначен е за редактор и библиотекар. Не след дълго обаче Йовков отново трябва да напусне – причината за това е включването на България в Първата световна война през 1915 година. Мобилизиран е отново в Българската армия и е изпратен в град Ксанти.

Родната къща на Йордан Йовков в Жеравна
източник : www. lostbulgaria.com

През 1916 година по стечение на обстоятелствата съдбата му дава шанс да се завърне към своето призвание. Заради уменията му е изпратен в редакцията на списание “Военни известия” и там остава до края на конфликта. Тогава започва и най-трудният период в живота на писателя. Годините след войната са белязани от удара на Втората национална катастрофа. А любимата му Добруджа, която чувства като свой истински дом, е в ръцете на румънските окупатори, което се отразява и върху душевното състояние на автора. Тласнат от тези несгоди и терзания, той търси спасение, като преминава нелегално чуждата граница и се установява във Варна, където за известно време преподава. По-късно, през 1920 година, с помощта на свои приятели, постъпва в българската легация в Букурещ и остава в румънската столица близо 8 години. Макар да се чувства сам, недооценен и неразбран в чуждата страна, именно тук той подготвя най-големите си творби – “Песента на колелетата”, “Старопланински легенди”, “Вечери в Антимовския хан”, “Женско сърце” и “Ако можеха да говорят”. Всички те са пропити от преживения ужас от войната, която за пореден път е описана като огромно изпитание, носеща единствено страдание. Големият естет и творец Йовков обаче успява да намери и да ни покаже по толкова изящен начин и красотата ѝ (“Белият ескадрон”).

Но през 1927 година се завръща в отечеството, където най-накрая се посвещава изцяло и единствено на това, в което е най-добър, а именно в писането. През същата година е назначен за преводач в Министерството на външните работи в София.

В последните години от живота си той напълно се отдава на литературата. Работи много, но насъбралото се от годините напрежение, както и участието му в множеството войни, оказват влияние и върху здравето му. През 1937 година заминава да се лекува в Хисаря, но поради влошаване на състоянието му е закаран и опериран в Пловдив. Открит му е рак в стомаха и в жлъчката и апандисит, което прави невъзможно оздравяването му и на 15 октомври 1937 година Йовков умира.

За жалост, Йордан Йовков си отива от този свят твърде млад, едва на 56 години. Макар да започва творческата си кариера като поет, без никакво съмнение можем да заявим, че големия си успех постига с разказите си. През периода 1913-1917 година той посвещава творчеството си на преживяното по фронтовете. Открояват се произведения като “Те победиха”, “Безотечественици”, “Балкан” и “Земляци”. През 1920 г. той отново подхваща тази тематика с новелата “Последна радост” и разказите “На стража” и “Другар”. През 20-те години обаче Йовков твърдо застъпва темата за селяшкото битие. Именно тогава написва творбите, с които е припознаван днес – произведения като “Албена”,  “Песента на колелетата”, “Шибил”, “По жицата” и др.

Безспорно Йордан Йовков заслужава трайното присъствие в сърцата на българите, защото той не само че обогатява българската литература със своето разностранно творчество – от поезия до разкази за войната и обикновения човек – но и ни показва същността на българина. Когато говорим за личността и живота на Йовков, е важно да се вглеждаме и в произведенията му, защото те са достатъчно истински и недвусмислени, за да добием представа както за него, така и за това какъв трябва да е светът, в който живеем. А именно такъв, какъвто той ни го представя – по-красив и хармоничен, по-обикновен, но по-истински. И ако следваме завета, който Йордан Йовков ни остави в творбите си, че красотата и добротата съвпадат и са ключът към един по-светъл и искрен свят, то нека да го използваме, за да сътворим този по-добър свят.

Георги Вазов е едно от деветте деца на семейство Минчо и Съба Вазови от гр. Сопот. Главна роля за изграждане на характера на Георги, както и на неговите братя и сестри, изиграват неговите майка и баба. Баща му – търговец, често пътувал по работа, за да може да осигури средства за отглеждане на многолюдната си челяд. Семейство Вазови са голям и славен род и много от членовете му са изписали имената си в нашата история със златни букви.

Жаждата за просвета е особено силна в семейството си и още 6-7 годишен Георги Вазов тръгва на училище в град Сопот. Показва завиден успех в усвояването на учебния материал, расте умно и будно дете. От малък се проявява като добър четец и често му се е случва да чете вестници пред събралите се в дюкяна на баща му гости. Семейството е силно религиозно, ходи всяка неделя на църква, а баща му Минчо, когато си е въщи в неделен ден, събира цялото домочадие заедно със слугите и чете евангелието, житието на Пресвета Богородица и др. Патриархалността в семейството е силно ценена и тя се предава по-късно и в домовете на децата на Минчо и Съба.

Като всяко дете Георги расте смел, непокорен и буен. Природно интелигентен, жаждата му за знания не престават след завършване на сопотското училище. Желанието му е да продължи образованието си в Априловската гимназия в Габрово. През есента на 1874 г. се записва да учи в нея, като там се сближава с Иван Фичев, Димитър Гешов, Б. Балабанов, Михаил Савов – все бъдещи генерали и професори. Георги обаче не усява да завърши Габровската гимназия, заради възникнал бунт и бива изгонен. По това време възниква Априлското въстание, в което Сопот не взима участие. Въстанието завършва с разгром на Клисура, но сопотчани стават свидетели на зверствата на башибозука.

След възникналата ситуация, баща му го изпраща да завърши гимназия в гр. Олтеница, Румъния при негов чичо. Там Георги вижда свободата и колко се различава живота в Румъния от този в България. По онова време е имало голяма българска колония в гр. Олтеница от прокудени българи. В началото на 1877 г се заговаря за предстояща война между Турция и Русия и не след дълго пристига казашки полк конница в града. Допитът до войниците и Георги става още по тесен, когато чичо му започва да доставя храни на русите. Идва вест, че руските войски са минали Дунав при Свищов и за Георги стоенето в Олтеница е вече безпредметно. Той замисля да избяга от чичо си, тъй като доброволно той няма да го пусне. В Свищов Георги случайно се засича с брата си Никола, пристигнал от Габрово. От него Георги разбира за съдбата на семейството си и, че баща му е убит от турците, а братята им Владимир и Борис, с баба им и майка им са отведени като пленници в Пловдив.

Семейство Вазови

Останали сираци двамата, братя се залавят да си намерят работа. Георги е приет писар при техен роднина от Сопот – хаджи Гьока Павлов. Един ден от Букурещ пристига брат му Иван вече бивш член на революционният комитет, поканен да заеме чиновническа длъжност при свищовския губернатор. Иван помага за назначаването на брат си Георги като писар в губернаторството и за другар на Георги е назначен Алеко Константинов, син на свищовски чорбаджия. В дома на Алековия баща се помещава свищовското  губернаторство. Там двамата се учат на руски език, близоста и на двамата нараства и на културно ниво, тъй като четат руска литература, както и жаждата за самообразование нараства. Войната завършва и Георги се замисля за своето бъдеще. Съдбата му се усмихва отново, той е избран сред десетина младежи от губернатора да заминат да учат в Одеското юнкерско училище. Георги е много щастлив, тъй като военното поприще го влече още от времето на пребиваване в гр. Олтеница. Алеко Константинов също заминава за Одеса, да учи в университет. Така двамата другари са отново заедно.

Георги Вазов е зачислен към 2-ра рота на 55-ти пехотен Подолски полк, квартируващ в Одеса. С лекота Георги взима изпитите и програмата на юнекерското училище не представляват затруднение за него, даже помага на своите съученици, българи. Курсът на училището е траел две години от 1 септември 1878 г. до 1 септември 1880 г. като Георги го завършва успешно, произведен в чин старши портупей-юнкер. При пристигането си в България, в гр. Варна е приведен в чин подпоручик, приравнен към втори випуск на Софийското военно училище. От Варна той се отправя за София, където заема назначение младши офицер във втора рота на първа на Княз Александър пеша дружина.

Заради конфликт между Георги Вазов и руски капитан, той моли брат си Иван за съдействие да бъде прехвърлен в милицията в Пловдив – Източна Румелия. Молбата му е удовлетворена и прехвърлянето е извършено, като първоначално е назначен в учебната дружина в Пловдив, а след това за трети адютант на генерал-губернатора на Източна Румелия княз Алеко Богориди или както го наричат тогава – Алеко паша. На тази служба той е придружавал кназ Богориди до Цариград, за представянето на княза пред султана.

През 1882 година на 17 април той сдава длъжността си на адютант при генерал-губернатора и на 2 ноември същата година е командирован в Петербург да продължи образованието си като продължава да се числи в учебната дружина в Пловдив. Неговото желание е да стане военен инженер. Препоръчано му е преди да следва в академията да постъпи като слушател в Николаевското военно-инженерно училище. Амбициран, Георги Вазов само за една година минава три годишният курс на обучение в Николаевското инженерно училище, полага изпит и го завършва успешно и през есента на 1883 г. постъпва в академията като същевременно е произведен в чин поручик.

След полагане на изпитите за старши клас, в академията избухва Румелийският преврат и събитията последвали Сръбско-българската война. Той незабавно се връща в България, готов да служи на Родината си. В Пловдив се събират тримата братя Вазови – Иван, Георги и Владимир (още гимназист) и се отправят към София, след това Сливница и Цариброд. Записва се като доброволец към щаба на майор Стоянов. Доброволно предприема задачата да разузнае разположението на противника. След изпълнената задача, майор Стоянов му възлага общото ръководство на бойната линия, със заповед да се продължи с настъплтние. Георги Вазов дава личен пример за атака и след атаката сръбските окопи са превзети. На младият поручик Вазов се възлага укрепването на центъра на нашето разположение – масив на запад от Пирот между две долини. За заслугите си по време на войната е награден с орден „За храброст“.

Пощенска картичка с Георги Вазов; снимка: Държавен военноисторически архив

След завършването на войната поручик Вазов е назначен за преподавател по фортификация във Военното училище. През 1886 г. като отявлен русофил Георги Вазов взима участие в преврата срещу Александър I Батенберг заедно с Радко Димитриев, след контрапреврата емигрира в Русия. Там завършва последният си курс в Инженерната академия и след дипломирането си е изпратен в Асхабад – столицата на Задкаспийската област в качеството си на военен инженер. По време на престоя и работата си там получава няколко отличия по служба – руски ордени и един, от които златен. В края на 1892 г. му е възложено постройка и укрепване на Кушинската крепост в долината на р. Кушка. При високо-температурни условия крепостта се строи три години. Поради възникнала епидемия сред работниците той моли брат си Никола, който е лекар да се отзове на молбата му за помощ. Общо 10 години е пребиваването му в Русия.

През 1897 г. Георги Вазов използва възможността да се върне в България, подава рапорт за напускане от руската войска, а в България е назначен в чин подполковник на служба при Военното министерство. След завръщането му в България, той се задомява за Мария Цачева – интелигентна млада дама, наскоро завършила образованието си във Виена през 1899 г. като от брака си с нея има четири деца.

През 1900 г. е назначен за командир на 2-ра пионерна дружина и на 1 януари 1901 г. произведен в чин полковник. През 1904 г. е назначен временно за началник на инженерните войски, а след година и половина на титулярен началник на същото.

Като награда за положеният труд на 1 януари 1096 г. е произведен в чин генерал-майор. По-късно той е назначен като председател на комисията по въздухоплаване като в края на 1906 г. е командирован в чужбина. Българската войска решително се готви за война. През 1908 г. ген. Георги Вазов е назначен за инспектор на инженерните войски, но не за дълго. През същата година е подведен под отговорност за набавянето на недоброкачествени взривове, бомби и т.н. и е освободен от длъжност и премнава в запас.

След обрата в кариерата си ген. Георги Вазов основава първото автомобилно дружество и открива първата автомобилна линия у нас София-Самоков-Чамкория. Дружеството просъщесвува до обявяването на войната през 1912 г.

Триумфалната арка в Одрин, издигната в чест на влизането на българските войски в града; снимка: Lostbulgaria.com

В началото на Балканската война е мобилизиран като първоначално му е възложена длъжността началник на военните съобщения и етапите. По-късно е назначен за Лозенградски военен губернатор. Нашите войски стигат Чаталджа, а Одрин е обсаден. Назначава се комисия, която да обмисли начина за атакуване на Одрин, в която комисия е включен и ген. Вазов.  Планът е изготвен и по настояване на ген. Никола Иванов, който е председател на комисията и командващ II-ра армия, за изпълнител на атаката е избран именно ген. Вазов като познавач на крепостната война. На 17 януари 1913 г. е предписано да поеме командването на войските в източния сектор. Въпреки, че Одринската крепост е модерна крепост за времето си, добре снабдена и добре въоръжена, смятана за непревземаема на 13 март 1913 г. парламентьори на Шукри паша се явяват с молба за прекратяване на военните действия и предаване на крепостта. България тържествува, славата на българският войн излизат извън пределите на страната. Чрез Одрин българската военна наука печели уважение и внимание, а българският военен гений е оценен.  Още същият ден след падането на крепостта ген. Вазов е назначен за началник на гарнизона в Одрин. Два дена след това е назначен за генерал-губернатор на Тракия със седалище Одрин. Като такъв той трябва да устрои посрещането на Негово Величество при влизането му в града и да даде възможност на чуждите военни аташета и пратеници на чуждите войски да се запознаят с атаката на Одрин, да посрещне правителството и да даде ред в неговото губернаторство.

На 5 август 1913 г. е произведен в чин генерал-лейтенант, за действията му при Одрин получава големи военни отличия – орден „За храброст“ III степен и по-късно „Св. Александър“ II степен с мечовете. По време на Междусъюзническата война е министър на войната за кратко.

През 1914 е приет за член на „Славянското дружество,  а от 1915 г. до 1919 г. е избран за общински съветник в гр. София. През 1919 година генерал Вазов обнародва спомените си „В пустините на Средна Азия“  и е автор на десетки статии в областта на военното дело, част от които са „Спомени от Съединението и Сръбско-българската война“ и „Спомени от Балканската война“.

Поради влошено здраве през 1920 г. отива в чужбина да се лекува и е извън България  близо 3 години.

След дълго боледуване и последвала операция на 13 август 1934 година почива в гр. София.

На 5 април 1857 г. е роден княз Александър І Батенберг. По този повод публикуваме откъс от книгата „Ден и дом-светилище на 13 поименни безсмъртни българи“ на Ваклуш Толев.

КНЯЗ АЛЕКСАНДЪР БАТЕНБЕРГ

СЪЕДИНИТЕЛ

Пожертва трон и династия за съединена България!

Българите получихме освобождение, но не получихме свобода! И княз Александър Батенберг извършва нещо, което никой държавник в историята не е правил. С пълното съзнание да приеме, че губи трон и династия, пряко волята на Русия, подписва акта на Съединението! Но този акт спасява България и остава единствен в идеята на Обединението (с изключение на прибавената от цар Борис III шепа пръст от Добруджа). Ако той не беше подписал Съединението, ние едва ли през Първата и Втора световни войни щяхме да имаме съединена, цялостна България.

Наричат Батенберг „немски агент“, но той много по-добре е знаел съдбовната историчност на България от нейните синове и я е следвал непоколебимо в своята жертвеност. А и кой познава тайния ген на този княз български?…

Години след като се празнува Съединението негови приятели му пращат писмо с благодарности, а той отговаря: Мене може да ме забравите, но Сливница — никога! Това е величието на княз Александър Батенберг! Не може да се отнеме великата дан, когато жертвата осмисли личността и личността, благодатна в жертва, освети бъдещето на България. Той, воинът на българската смелост, когото се опитват да унижат, че бягал от Сливница, дава образеца, жертвата и бъднината: „Боже, пази България!“ Да не говорим за приложеното смирение — поиска тук да бъде гробът му, за да намери приют неговата тленност, а оттам неговият дух в българската земя.

Княз Александър Батенберг дава подписа си, за да можем, независимо че не обединихме цяла България, сега да кажем, че съединена България живее повече от 100 години!“

Из „Ден и дом-светилище на 13 поименни безсмъртни българи“ на Ваклуш Толев.

През 20 – те години на ХХ в. българското общество преживява дълбока социална криза. Двете войни напълно унищожават всякакви морални ценности, а населението е обезкървено. Именно в едно такова време твори видният български поет Гео Милев – време на противоречия, на дълбока човешка драма и криза на духа. И именно чрез експресивното си творчество авторът заявява своите обществени и духовни позиции. През живота си се занимава активно с публицистика в духа на модернистичните течения в българската следвоенна литература. Следи отблизо социалната действителност, в която живее, и отражението ѝ върху обществото. В произведенията си Гео Милев смело прокламира естетическите си възгледи и модерните идеи за човека и неговата трагичност.

Гео Милев е роден на 15 януари 1885г. в Радне махле – днешен град Раднево. Баща му е учителят и журналист Мильо Касабов. Когато Гео Милев е на 12 години, през 1907г. със семейството му се преместват в Стара Загора. Там баща му отваря книжарница и основава издателство. Същата година Гео Милев се записва в старозагорската гимназия и учи там до 1911г. През това време той се занимава активно с издаване на ръкописни вестници, съставя сборници, които дори сам илюстрира. Пише хумористични, патриотични и интимни стихотворения. Превежда от руски език стихотворения на видни автори като Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Николай Некрасов, Алексей Колцов, Афанасий Фет и други.
След като завършва старозагорската гимназия през 1911г., Гео Милев се премества в София, където записва в софийски университет „Св. Климент Охридски“. Специалността е романска филология. Учи я само една година, до 1912, след което се премества в Лайпциг, където се установява за две години до 1914г. Там слуша лекции по философия и пише дисертация върху поезията на Ридхад Демел – най – видният представител на немския литературен символизъм. По време на своя престой там, през 1913г. Гео Милев продължава своята публицистична дейност – започва да сътрудничи на в. “Листопад”. Във вестника се появяват и първите му публикации – „Литературно – художествени писма от Германия“. Превежда френски и немски поети, пише и стихове.

През декември 1914г., след началото на Първата световна война, Гео Милев заминава за Лондон. Там се запознава с емигриралия полски поет Емил Верхарен. След като се връща обратно в Германия обаче, българинът е заподозрян, че е английски шпионин и е арестуван в Хамбург от германската полиция. Поради липсата на доказателства обвинението е свалено и малко по – късно е освободен от затвора. Гео Милев се връща обратно в Лайпциг, но скоро обстоятелствата го притискат и през 1915г. се връща в България.

Каквито и да са условията на работа обаче, желанието и страстта за публицистика в душата на Гео Милев не стихват и той не спира да пише и твори. На родна земя авторът печата в ограничен тираж лиричните хвърчащи листове за Стефан Маларме, Ридхард Демел, Пол Верлен, Емил Верхран и Фридирих Нищше. Освен, че съдържат преведени от Гео Милев техни стихове, всеки от листовете е посветен на няколко от младите поети – символисти от онова време. Сред тях се открояват Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Людмил Стоянов и Николай Райнов. Успоредно с това се грижи и поддържа работата около книжарницата на баща си, който е мобилизиран на фронта на Първата световна война. През зимата на 1915 – 1916г. Гео Милев и Никола Икономов организират театрална трупа, която изнася няколко представления в местното читалище.

Актрисата Мила Керанова – съпруга на Гео Милев
източник: www.monitor.bg

Обстоятелствата обаче рязко прекъсват дейността на Гео Милев – той е мобилизиран и изпратен в Школата за запасни офицери в Княжево. Оттам е изпратен като старши подофицер в 34 – ти троянски полк, който е на позиция при местността Дойран. С пристигането си там е назначен за командир на разузнавателния апарат в града. На 29 – ти април 1917 г. неговият пост е открит от англичаните и е подложен на артилерийски огън. Милев е тежко ранен в главата и загубва дясното си око.

През февруари 1918г. Гео Милев заминава заедно със съпругата си за Берлин, за да бъде опериран. Лечението му там продължава до март следващата година. Въпреки влошеното здравословно състояние и няколкото операции, през тази една година Гео Милев не спира да се обогатява културно и духовно, да се занимава с това, което най – много го вдъхновява – изкуството. Запознава се отблизо с немското изкуство, посещава множество библиотеки, музеи, изложби, театри. Гео Милев има уникалната възможност да се докосне до чуждата култура в нейната естествена страна и остава очарован. По време на престоя си в Берлин и въз основа на видяното, чутото и прочетеното, Гео Милев се запознава с експресионизма в немския културен живот. Революционният кипеж в Германия, който има възможност да наблюдава, го свързва с немски писатели и художници. Отделно Гео Милев не спира да превежда и печата. В Берлин сътрудничи на експресионистичните списания „Ди Акцион“ и „Дер Щурм“.

След като приключва лечението си в немската столица, Гео Милев се връща в София. Веднага се захваща с публицистика и започва да издава списание „Везни“. То излиза три години – от 1919г. до 1922г. През този период изданието се оформя като трибуна на символизма и експресионизма в България. Това са години на тежки социални, икономически и политически сътресения в България. Събитията естествено са отразени в публицистиката на Гео Милев, който не пропуска да даде своя коментар. В редакционната бележка, с която открива третата му годишнина, Гео Милев излага своите „активистки“ възгледи:

„Становището ни при всяка критика ще бъде (впрочем така е било до известна степен и досега през I и II годишнина) не само тясно естетично, а същевременно и етично; защото – за нас човекът е преди всичко етически; а най-вече – човекът художник. Няма естетика, която да бъде безусловно естетична. Естетиката е същевременно и етика – по силата на простия факт, че всяко естетично проявление – всяко художествено произведение – всяко изкуство – е проявление преди всичко на човека… Защото ний съществуваме! Затова и в художника ний дирим преди всичко човека – етичния елемент. Човекът преди всичко! Човекът е всичко: и цел, и мечта, и красота, и любов, и изкуство, и дух, и свят, и бог.“
(Милев 1921а)

Успоредно с публицистиката, Гео Милев се занимава и с лично творчество. Съставя две стихосбирки – „Жестокият пръстен“ от 1920г. и „Иконите спят“ от 1922г. „Жестокият пръстен“ е първата поетична книга на Гео Милев. Съпроводена е от разногласни отзиви, чийто фокус е нейната „нестройност“ – според критиците пътищата ѝ са „непостоянни, мълниеносни“, образите – „недотворени, недовъобразени“, скрепени в „разнебитения стих и истеричните препинателни знаци“. Стихосбирката – „в пълния смисъл на думата нова“, според Людмил Стоянов – като че внася сред българската критика не „нов трепет“,, а нова тревога с подозренията около нейните модернистичност, претенциозна недообработеност и заимствания от споменатите или не в епиграфите немски автори.

Гео Милев и съпругата му Мила Милева
източник: www.segabg.com

Но именно това е експресионизмът, с който Гео Милев се запознава в Берлин и който донася в България – отличава се със своята разнородност и противоречивост. Изгражда се на философската основа на идеите на Фридрих Ницше за волята на свръх – Аз-а и на Бергсон за интуицията – защото само чрез нея светът би могъл да бъде обхванат в своята цялост. Това е стил, в който се въвежда естетиката на грозното, шокиращо чрез грубата лексика. Словата, с които авторът си служи, са в накъсан ритъм, динамични, лавинообразни, емоционално натоварени. Това е творчество – бунт, стихия. То дори е алогично – провокира, разтърсва. Експресионизмът е третият етап от българския модернизъм, след индивидуализма на кръга „Мисъл“ и символизма. Като стил той им се противопоставя: неговата цел е не да отразява действителността, а да я преобразува. Социално-културната обстановка в България след Първата световна война предразполага за появата му. Непрекъснатите войни от 1912г. довеждат страната до национална катастрофа – инфлация, безработица, социален хаос, икономическа разруха. Действителността се превръща в свят без човешки ценности и духовни опори. Именно тези условия подтикват Гео Милев да се насочи към този стил в творбите си. Темите за социалната и нравствената промяна са на дневен ред – говори се за създаване на един нов свят и разрушаване на стария. Апокалиптичните картини се внушават чрез фрагментност, недоизказаност, чрез психологически асоциации. Експресионизмът е борба със самия себе си и срещу себе си.

През 1923г. авторът преживява ужаса на „септемрвийското въстание“. Начело на бунта застава Българската комунистическа партия – крайни социалисти, които на места действат с борчески ръководители и дейци на Българския земеделски народен съюз. В крайна сметка бутът е удавен в кръв. След потушаването му, част от правителствени войски и чети на ВМРО извършват изстъпления срещу мирното население във въстаналите райони. Избивани са и дейни комунисти и земеделци, включително такива, които не са участвали във въстанието. Оценките за жертвите са по – скоро качествени и имат манипулативен характер, но съвременните изследвания оценяват броя им на около 5 000 души.

Две години след спирането на в. “Везни”, през януари 1924г. започва да излиза списание „Пламък“. В него Гео Милев печата статии, написани в духа на времето, в което живее. Творбите му са под надслов „Грозни прози“, към тях се включва и поемата „Ад“. В това издание излиза и емблематичната му поема – „Септември“, посветена на събитията от 1923г. Именно заради нея, книжки 7 и 8, в която е публикувана, се конфискуват и забраняват.

В поемата „Септември“ Гео Милев утвърждава човешкия порив за свобода и щастие. Още в увода Гео Милев изразява идейно – емоционалната оценка на историческото събитие. Септемврийското въстание не е дело на авантюристи или капризно хрумване на комунистите, а е социално обусловено и исторически закономерно явление. Поетът, воден от своята представа за истината, е подчертал общо – демократичния характер на въстанието, социалния лик на борците. Те са онези „кални, гладни, измършавели“ от труд народни маси, които повече не могат да търпят бремето на мизерията. В центъра е човекът с неговите воля и достойнство – той е изравнен с Бог, изживял духовен подем и възход. „Септември“ е своеобразен бунт срещу братоубийството в човешката съдба. Погромът му е изразен чрез средствата на натурализма. Народът е като стихия, като „отприщено стадо слепи животни“, което ще помете ужаса на стария свят и ще изгради нов, по – добър. Измеренията на жертвеноста са величествени – свързани са с непоколебимата вяра за постигането на щастие и свобода.

На 14 – ти май 1925г. авторът Гео Милев е арестуван от полицията заради тежките си слова и разобличаването на жестокостта на управниците, потушили въстанието. Осъден е на една година тъмничен затвор, глоба от 20 000лв. и лишаване от граждански и политически права за две години. Гео Милев решава да обжалва делото пред Апелационния съд, но на 15 май е извикан за „малка справка“ от полицията, след което изчезва безследно.

Останките му са открити през 50 – те години на миналия век в масов гроб край София (Илиенци). Разпознат е по изкуственото око, поставено му по време на операциите в Германия. Белезите от насилие, както и показанията на ген. Иван Вълков пред съда през 1954 г., доказват, че Гео Милев е бил брутално удушен с тел.

Къщата, в която е живял Милев в Стара Загора, днес е превърната в музей. През февруари 2013 г. родната къща на поета в гр. Раднево е откупена от Община Раднево, чиято цел е да възстанови този исторически дом и да се отвори като музей. Днес има квартал в София, наречен на неговото име.

Въпреки краткия си живот – едва 30 годишен, Гео Милев оставя трайна следа в историческата и литературна памет на българина. Активната му публицистична дейност съдейства за развитието на модернизма, на българския периодичен печат и като цяло за обогатяването и одухотворяването на съвременния българин. Творческите му наклонности се продължават и от дъщеря му – небезизвестната детска писателка Леда Милева. Оценката на неговата поезия е нееднозначна – от възторжено одобрение до иронично неприемане. Несъмнено обаче ролята на Гео Милев в българското културно пространство е очевидна. Той има ясно съзнание за значимостта на културната си мисия и до колкото му позволяват обстоятелствата я изпълнява с чувство за отговорност в духа на социалистическите му нагласи.

Всеки, който е отварял вестник, е виждал в него името Аспарух Лешников. Причината не се крие в това, че то е много актуално за българския печат днес, а във факта, че това име е любимо на авторите на кръстословици. Псевдоним на Аспарух Лешников с три букви (Ари), срещнат някъде из кръстословицата, е основната причина днес това име да ни е познато. А тя би трябвало да е най-малката. Ари е бил един от най-известните естрадни музиканти в Европа между двете световни войни. Псевдонимът му е даден от германците във времето, в което той е водещ тенор в прочутия за времето си берлински секстет “Веселите хармонисти” (оригиналното име е “Comedian harmonists”). За да стигне до германската сцена, българинът извървява дълъг път.

Той започва на 28 юли 1897 година – рождената дата на музиканта от Хасково. Лешников загатва за музикалността си в ранна детска възраст в църковния хор на родния си град, както и в училищния хор в Стара Загора. Въпреки това той няма намерение да посвети живота на таланта си, а се стреми да изгради военна кариера. През 1916 г., едва 10-годишен, Аспарух постъпва във Военното училище в София. Там се запознава с друг забележителен творец – Христо Смирненски. От тяхното познанство се ражда песента “Горчиво кафе” по стихове на поета. Именно докато учи за царски офицер, бъдещата звезда има щастието неговата природна дарба да бъде открита от маестро Георги Атанасов. Маестрото, впечатлен от необикновения талант на младежа, се опитва да го насочи към музиката на всяка цена. Оттук нататък пътят към световната сцена е отворен. Лешников постъпва в класа на вокалния педагог проф. Иван Вульпе, а през 1922 г. заминава за Германия и се записва в Берлинската консерватория. В германската столица работи като сервитьор, за да се издържа. Това продължава до 1927 г., когато българинът става солист на хора “Charell-Revue chorus”.

Началото на голямата слава, макар и никой да не е подозирал за това тогава, идва на 18 декември същата година. На тази дата Хари Фромерман предава на берлински вестник обява, чрез която търси музиканти. От явилите се близо 100 кандидата обаче единствено басът Роберт Биберти е одобрен. Именно той е човекът, който кани Лешников в секстета няколко дни по-късно.

Не всичко тръгва по вода за музикантите. Следващите месеци преминават в  непрестанни репетиции, записи, проби далеч от голямата сцена и и тежко финансово състояние. През лятото на 1928 г. певците организират прослушване в “Берлинската скала”. То обаче преминава катастрофално. Следващото прослушване се увенчава с успех – новоизгряващата група бива забелязана от Ерик Чаръл – един от водещите берлински агенти в местния шоубизнес. Именно той дава и името на групата – “Комедиан хармонистс”. Така на 28 септември секстетът излиза за първи път заедно на сцена. Мястото е “Гросес шаушпиелхаус”, собственост на агента. Само три седмици по-късно “хармонистите” взимат участие и като част от програмата на Берлинско кабаре. Приходите се покачват бързо и скоро всеки реномиран организатор на концерти и представления в германската столица се стреми да ангажира групата. Не закъсняват и гастролите из цялата страна. За да задоволят ентусиазма на почитателите си и за да затвърдят успеха си, “Веселите хармонисти” предприемат самостоятелно турне с първа стъпка Лайпциг. 45 години след премиерата на 26.01.1930 г. Ари казва следното: “Това викане, това лудеене на публиката – аз стоях с отворена уста. Не можех да говоря, само сълзи. Плачех от радост.” През тази година изнасят първия си концерт зад граница – в Амстердам, и биват заснети за първи път във филм. В най-силните години на състава  всеки един от членовете му печели между 40 000 и 60 000 марки – суми, които за времето си са съизмерини с възнагражденията на днешните футболни звезди.

“Комедиан Хармонистс” на сцената на Белринската филхармония 1932 г.; Снимка: comedian-harmonists.de

През 1932 “Comedian Harmonists” се изявява дори в берлинската филхармония. Самият факт, че на група за забавна музика е дадена сцената на филхармонията е красноречив за стойността на тяхното изкуство. След този концерт те получават признание и от германската държава – освободени са от данъци.

И точно когато изглежда, че нищо не може да помрачи вече световната кариера на състава, се случва едно събитие извън културната сфера, което е непредвидимо и извън възможностите на състава, за да му се противопостави. Годината е преломна не само за секстета, но и за целия свят. На власт идва националсоциалистическата партия на Адолф Хитлер. Проблемът за секстета е произходът на 3-ма от певците – те са евреи. Освен това стилът на музика, изпълняван от хармонистите, се счита за упадъчен от нацистката идеология. Вследствие на това започват да се отменят концерти, забраняват на евреите да участват в културната камара. Затова групата се концентрира върху международните изяви. Гастролират в Дания, в Америка, в Италия и в Норвегия. Особено запомнящо се остава турнето зад океана, концертът в Ню Йорк и този на борда на американския военен кораб “Сарагона”. Това може би остава върхът в кариерата на състава. Сред 85 000 члена на екипажа в ролята на зрители е и самият американски президент Франклин Рузвелт.

След завръщането обаче, въпреки фурора в Америка, и последните надежди на музикантите за продължаване кариерата им като група се изпаряват. Натискът от властта се е увеличил неимоверно и на 25.03.1934 г. се стига до неизбежното – прощален концерт в Мюнхен – вечер изключително емоционална както за публиката, така и за артистите. След като евреите емигрират, “арийците” в състава се опитват да задържат прогреса на състава с нови членове, но нито един от опитите им не се увенчава с успех.

След започването на Втората световна война Лешников се завръща в България. В родината си хасковлията няма звездния живот от преди войната. Както в Германия, така и у нас властта пречи на неговото творчество. В този случай комунистите са подозрителни към Лешников заради довоенния му период в страната на Гьоте. Абсурдна ситуация, в която той е неудобен за всяка страна, без да има никава лична вина за това отношение. Все пак през 1951 г. оперният певец Георги Белчев се опитва да създаде подобен на “Комедиан Хармонистс” квинтет. Разбира се, с участието на Ари. Налаганият от политическия режим музикален вкус за жалост не оставя шанс на подобен състав да просъществува и този проект остава неуспешен. През 1965 година, когато интересът към групата сред германците се е възвърнал, Лешников е награден със златна значка и получава званието “почетен член на Фридрихщатпалас“(бившият “Гросес Шаушпилхаус”, в която секстетът прави своя дебют) от ГДР.

През 1997 г. под режисурата на Йозеф Вилсмайер легендата “Комедиан хармонистс” се завръща с филма за краткото, но забележително съществуване на берлинския секстет. Признанието от българска страна идва през 1977 г. – по случай 80-тата си годишнина юбилярят е награден с орден “Св. Св. Кирил и Методий”. На 31 юли 1979 г. Аспарух Лешников умира в София на 81 години. Освен с прозвището си “Ари”, той остава известен в Европа и като “рицарят на горното фа” – поредното признание, което ни доказва уникалните гласови данни на тенора. Лешников е първият българин в музиката, добил световна известност.

На 27 април 1866 г. в Трявна е роден Пенчо Славейков. По този повод публикуваме откъс от книгата „Ден и дом-светилище на 13 поименни безсмъртни българи“ на Ваклуш Толев.

ПЕНЧО СЛАВЕИКОВ

ПРОЗРЕНИЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ ГЕНИЙ 

Предсети предназначението: Бог и България – единство в двойна плът! Никой в световната култура не е родил такова харизматично послание. Нито митологичните епоси, нито достиженията на културата в гениалните свои образци, нито религиите са си позволили това велико прозрение, което остава като предназначение на бъдна България. Така Пенчо Славейков изнася до олтарните тайни на причастието, на преобратението на даровете плътта на своята родина, преобратена в плътта на Отца, или плътта на Отца, преобратена в причастност в плътта на своята родина!

Вътрешната интуиция на тази велика личност, която характеризира историята, психологията и духа на България, е проблем не само на близост, а и на гениалността на този неповторим, за мен прероден Омир в България. Колосалното му въображение, ненадминатата му епичност ще видим в онази негова „Кървава песен“, за която казвам, че е българското евангелие!

Докато е поселник на земята, той има отношение на отговорност към богове, към свободата, към величието и жертвите на един народ. Но за поселението си в отвъдността иска да бъде погребан тъй, че „в гроба му да има прозори“. Защото душата му има само една възмога – възмогата към Небето!

Смъртта отнема Нобеловата награда, която е щяла да му бъде отсъдена, но не е голямо ласкателство да му бъде присъдено това, което и на епигоните на културата се дава. Защото Духът е повече от материята!

Пенчо Славейков донася поглед върху бъдещето, като иска не да загаси въглените на домашното огнище, а да освободи огнището от пепелта, защото мислене, което не може да мине прага на своя дом, не може да внесе развитие. С провиденцията и дарението си той носи нова култура; ражда неповторимото, неказаното. И наистина няма да намерим друг, родил такава храмова тайна, оставил такъв сеизмографен знак — да види божествеността в собствената си земя. Това е предсета,че България е белязана да остави една Мирова енергия!

Пенчо Славейков е български поет, който, благодарение на новаторството си, успешно европейзира родната литература, освобождава я от обществение ангажименти и я издига на едно по–високо ниво. Неговото творчество е често неразбирано от мнозина, но то неминуемо осъществява естетически прелом в българската литература, модернизирайки я благополучно.

Пенчо Петков Славейков е син на известния български възрожденски писател и журналист, а след Освобождението и политически деец Петко Р. Славейков.  Роден е в Трявна през  1866г., където учи в местното училище, но достига само до 2 – ри клас, защото цялото му семейство се премества в Стара Загора през 1875г. След това сменя още училища – Сливен, Търново, София, а гимназия завършва в Пловдив.

1884 година се оказва преломна за живота на поета – замръзването му върху леда на река Марица, което води до разболяването му от паралич. Макар този нещастен случай да го оставя инвалид за цял живот, Славейков именно след това преживяване израства и се превръща в поет от световна величина. Болката и страданието не го надвиват, а напротив усъвършенстват личността му. Според Славейков именно тези състояния на духа правят човека свръхчовек, те помагат да овладееш Битието, да откриваш тайните на познанието, да постигнеш духовно спасение.

Четири години по – късно излиза първата стихосбирка на Пенчо Славейков – „Момини сълзи”, за която в едно писмо Вазов му пише, че в нея „блика струя от нова, игрива и нежна поезия”. Въпреки това младият поет е недоволен от първата си лирическа книжка и полага усилия да я изземе от пазара и да я унищожи.

Развитието на индивидуалиста Славейков продължава като отива да учи философия в Лайпциг през 1892г. Именно това заминаване оказва голямо влияние за развитието на неговото творчество. Запознавайки се със западните философски течение и по – специално с тези на Хайне, Фолкелд и Ницше, Славейков до усъвършенства идеята си за самотния, но извисен духовно човек.(свръхчовек). По време на този престой Славейков написва едни от най – запомнящите си епически стихове „Ралица”, „Бойко” и „Неразделни”, които биват събрани в книгата „Епически песни”. Започва и епопеята „Кървава песен”, която пише през целия си живот.

През същата година става член на кръга „Мисъл”, който е първият цялостен естетически кръг в България, чийто вдъхновител и основоположник неоспоримо е Славейков. Естетиката на кръга много се доближава до тази на борбения поета, затова той сътрудничи от първата до последната годишнина. В същия този период е директор на Народния театър и Народната библиотека. А творчеството му от своя страна, може да се каже достига своя връх – излиза от печат лирическата книга „Сън за щастие” (1906), която е съвкупност от миниатюри, акцентиращи върху покоя, тишината и красотата. Четири години по –късно през 1910 излиза и поетическият му сборник „На острова на блажените”.

През 1911г. е командирован в чужбина, за да изучи библиотечното дело. Заминава за Цариград, Атина и Рим, където получава съобщение от новия министъра на просветата да прекъсне командировката и да се завърне в България. През юли е уволнен от заеманата длъжност – директор на Народната библиотека. През август отново заминава за чужбина – първоначално остава в Швейцария, но окончателно се установява в Рим, където започва усилена работа върху „Кървава песен” и по – специално третата й част, която за жалост е издадена след смъртта му през 1912г. Независимо от това, Пенчо Славейков е номиниран за Нобелова награда за тази си своя творба.

Макар да е далеч от България, сърцето му е в родината майка, защото през 1903г., среща Мара Белчева и до края на живота си поддържа нежни чувства с нея. Въпреки че поетът е има недъзи, а тя е една от най – желаните и красиви жени в страната, любовта им е далеч по – дълбока от условностите на физиката. Последната година – 1912г. от живота на големия писател прекарват в Италия, край езерото Комо, където намира това спокойствие и разбирателство, което така ужасно му липсва в родната България. Те безспорно са една от най–известните интимни двойки в историята на българската литература.

Пенчо Славейков е един от великите ни интелектуалци на всички времена. Творчеството му е необятно, пише от реалистични поеми с граждански мотиви до дълбоко философки и индивидуалистични. Несъмнено е поетът с жреческа мисия, защото успява освен да модернизира повече от успешно българската литература, но и да повлияе върху цялостното й развитие след това. Макар да умира неразбран от читатели и критика, творчеството му днес безспорно повлиява върху българската душевност.

През Средновековието, когато дипломатичните средства са далеч по-оскъдни от днес, войните са ежедневие. Те се водят за власт и престиж, за земи и влияние. Не че дипломацията е отричана, но грубата и примитивна сила е по-близка до средновековните владетели. Не и при един български цар – цар Иван Асен II (1218-1241). Неслучайно неговият период на управление е определян от някои като Златен век на Второто българско царство.

Какво е Златен век? Обширни територии, доминиращи международни позиции, стремглаво развиваща се просвета и култура. Първият Златен век в историята на българската държава е от периода на управление на цар Симеон (893-927) от Първото българско царство. Това е период, свързан в политическо отношение с решителна настъпателна политика срещу Византийската империя и много агресивни войни.

Цар Иван Асен II

Този подход може и да носи успехи, но нанася значителни вреди. Сякаш негова алтернатива ни показва със своето управление цар Иван Асен II. Той постига териториални придобивки още в първите години на своето управление без дори намек за кръвопролития. Какъв е неговият начин? Династични бракове.

През живота си цар Иван Асен II има три съпруги и общо 9 деца – 6 момичета и 3 момчета. Тъй като е ясно, че престолонаследникът трябва да е от мъжки пол, за българските принцеси не остава нищо друго, освен да сменят владетелския двор. Но една конкретна Асенина дъщеря обикаля от място на място, колкото всичките си сестри взети заедно.

Това е Елена Асенина. Тя е първото дете на цар Иван Асен II от втората му съпруга – унгарската принцеса Ана-Мария, дъщеря на унгарския крал Андраш II (1204-1235). За съжаление, никъде в изворите не се споменава годината ѝ на раждане. Когато идва на бял свят, момичето вече има две по-големи сестри от първия Асенин брак – Мария и Белослава, но е първата рожба за Ана-Мария.

Първият дипломатичен брак, който цар Иван Асен II предприема (освен лично неговия с унгарската принцеса от 1220 г.), е с цел да обезпечи добросъседските отношения между България и Епирското деспотство, скрепени с мирен договор през 1224 година. По този повод най-голямата Асенина дъщеря от първия му брак – Мария Асенина около 1225-1227 г. е омъжена за Мануил Комнин, брат на епирския деспот Теодор Комнин.

Но Епирската държава не е единственият потенциален враг за България. Съседната Латинска империя също представлява известна заплаха за българските територии. Смъртта на латинския император Робер дьо Куртене оставя на престола един малолетен принц – Балдуин II, който е само на 11 години и няма представа как се ръководи могъща империя. Това изисква назначаването на регент на младия владетел, който да го напътства в делата в тази крехка възраст. За настойник е привлечен цар Иван Асен II, утвърдил се като авторитетен владетел благодарение на личностните му качества и дипломатични умения. Валидността на договора е дори по-неотменима заради скрепяването му с династичен брак. Християнските закони, които тогава очертават основните житейски правила на хората, поставят брака като приоритетна ценност в човешкия живот. Династичният брак очевидно е предпочитаният начин за цар Иван Асен II да общува със своите съюзници и да си осигурява едно мирно управление, изцяло под негов контрол.

Така договорът между Латинска империя и България през 1228 г. е скрепен с династичен брак между малолетния император Балдуин II и третата Асенина дъщеря – Елена. Неизвестно е защо по-голямата Белослава на този етап остава извън политическите отношения. По-късно, през 1234 г., чрез брак между нея и сръбския крал Стефан Владислав 1 са скрепени българо-сръбските отношения.

Но да се върнем на отношенията между България и Латинска империя и по-конкретно на Елена и Балдуин. Бракът им укрепва съюзническите отношения и засилва влиянието на цар Иван Асен II в Константинопол. Ето как съвременникът – италианецът Марино Санудо, в своите хроники коментира събитието:

„ И така, когато властта в Цариградската империя била наследена от Балдуин, който бил невръстен, за по-голяма полза бил сключен договор и с клетва било утвърдено, че дъщерята на загорския цар [Иван Асен II], мъж славен и могъщ по това време в тези земи, ще встъпи в брак с невръстния, чрез което родство споменатият Балдуин се надявал на големи дела, както и немалко да укрепи своята власт.“

Политическите взаимоотношения на Балканите обаче не са така прости, както му се иска на българския цар. Тайни заговори и конспирации, целящи предизвикването на българо-епирски сблъсък излизат на преден план. Според тайното споразумение, сключено през 1228 г. между Латинската империя и йерусалимския крал Жан дьо Бриен, последният през 1231 г. е тържествено коронясан в Константинопол и обявен за официален настойник на Балдуин II.

Всичко това естествено предизвиква гняв у цар Иван Асен II и годежът на малката му дъщеря е разтрогнат. Българската принцеса Елена се връща в бащиния царски двор.

Латинска империя

След поредица политически сблъсъци и маневри, цар Иван Асен II се обръща срещу своите предатели. За да не бъде сам, българският владетел привлича за свой съюзник най-големия латински враг – Никейската империя. В края на 1234 г. българският цар сключва договор с никейския император Йоан III Дука Ватаций за взаимни действия срещу Латинската империя. Типично в стила на Иван-Асеневата политика, договорът е скрепен с династичен брак. И ето тук се появява големият парадокс на събитията – бившата вражеска годеница сега е пратена за жена в двора на другата страна на конфликта – Никея. Тя е сгодена за малолетния наследник на никейския престол — единадесетгодишния Теодор II Ласкарис. За втория годеж на малката Елена съвременникът Георги Акрополит пише:

„След това и Асен с жена си, унгарката Мария, и дъщеря си Елена дойде в Калиопол и там се срещна с императора. И двамата извършиха необходимото по отношение на приятелството. Иван Асен не премина през Хелеспонт, но остана в пределите на Калиопол. Император Йона премина със съпругата му и дъщеря му в Лампсак, където бе императрица Ирина. Там стана бракосъчетанието на децата, като религиозния обред извърши патриарх Герман. Тогава бе решено с императорско и съборно постановление и търновският архиерей, който беше подчинен на константинополския, да бъде почетен като самостоятелен и бе постановено да се нарича патриарх, тъй като властниците се отблагодаряваха на българския владетел Асен заради родството и приятелството [с него]. След като бе направено всичко, което се отнася до това, императрица Ирина взе сина си и невестата и живееше в източните земи. Също така и съпругата на Асен се завърна в своите земи. А императорът Йоан и Асен взеха със себе си войски и извършиха нападение по западните земи, които бяха под игото на латиняните.“

Три години трае и този годеж. През 1237 г., поради някои неуспехи в съвместната борба срещу латините, цар Иван Асен II решава да прекрати договора си с Никея и да върне обратно дъщеря си в България. Георги Акрополит описва повторното връщане на Елена в България и причините за това:

„ Тъй като син му [на Йоан Дука Батаци] Теодор беше дете — той навършваше, както казахме, 11 години, когато беше сключил брак с княгиня Елена, — бракът оставаше формален. Те бяха отведени и възпитавани от императрица Ирина, понеже тя беше с добър характер и беше склонна към всичко добро. И тъй положението на латиняните беше много тежко и със сродяването на двамата самодръжци тяхната гордост бе много унизена. Крал Йоан [де Бриен], след като живя още малко, умря и остави като наследство властта в Константинопол на зет си Балдуин, а Асен, като се разкая, както стана явно, за договорите с император Йоан, търсеше начин да освободи дъщеря си от брака с император Теодор и да я омъжи за друг. Защото като владетел на народ, някога подчинен на ромеите, той се боеше много от благоприятния обрат за тях. И тъй Асен търсеше, както изглеждаше, благовиден повод, макар това да не остана скрито от онези, които познаваха положението. Той изпрати пратеници при императора и императрицата, които да съобщят, че понеже били близо до Адрианопол, той и съпругата му искали да видят малката си дъщеря и да я прегърнат родителски. Те щели да изпълнят обичая и веднага щели да я върнат при свекъра и при съпруга. Император Йоан и императрица Ирина, макар че разбираха добре постъпката и съзнаваха ясно хитростта, все пак пратиха при Асен дъщеря му. Те си казаха, че ако той задържи дъщеря си и я откъсне от законния ѝ съпруг, има Бог, който вижда всичко и налага наказания на тези, които престъпват клетвите и нарушават договорите, сключени пред бога. И тъй българинът взе дъщеря си и замина, като върнал назад всички, които я придружаваха. Той преминал Хемус и се отправил към Търново, а дъщеря му плакала и тъгувала за свекървата си — императрица Ирина — и скърбяла много за раздялата със съпруга [си]. Тогава, разправят, Асен я взел да седне отпред па седлото му, ударил я с ръката [си] по главата и я заплашил страшно, че ще я убие, ако не понесе мълчаливо това, което той е решил за нея.“

България при цар Иван Асен II

След като Елена се завръща в България, нещата също се връщат по старому – сякаш маневрите на цар Иван Асен II никога не са били. Между България и Латинската империя е сключен нов договор за общи военни действия срещу Никея. Съюзът е подновен. На теория всичко звучи наред, но реално предприетите по-късно действия са от съвсем друг характер. Още при първата съвместна военна акция на новите съюзници през 1237 г. до цар Иван Асен II стига вестта за смъртта на съпругата и сина му в Търново. От върлуващата чума там е повалена и дясната ръка на владетеля в управлението – главата на Българската църква патриарх Йоаким I. Действащите християнски закони сочат само едно – наказание за греховете. Наказание за отмятането от казани думи, за потъпканите обещания и клетви, за разтрогването на съюзнически договори. С една дума – наказание за предателствата на цар Иван Асен II спрямо Латинската и Никейската империя и непрекъснатото подвеждане и празни обещания.

Ето как тази новина се отразява върху съдбата на Елена според Героги Акрополит:

„….И тъй Асен, след като му се случили гореспоменатите нещастия, мислейки напълно благочестиво, че това е станало, понеже е нарушил клетвените споразумения, които сключи с император Йоан, и понеже разделил дъщеря си от съпруга ѝ Теодор, разкаял се за това и изпрати пратеници при императора и обвинявайки се за твърде лошата постъпка, искаше да възстанови договорите и молеше прошка за извършеното. А император Йоан и императрица Ирина, понеже бяха склонни повече към благочестие и набожност, приеха и пратеничеството и без да влизат в дълги преговори, възобновиха клетвите и извикаха отново снахата Елена. И тъй тя бе изпратена при свекъра и съпруга си и отново между българи и ромеи [настъпи] мир.“

 След завръщането си в Никея Елена окончателно остава при съпруга си Теодор Ласкарис. През 1254 г. Теодор Ласкарис наследява престола на Никейската империя като император Теодор II Дука Ласкарис, а Елена получава титлата императрица на Никея. Елена и Теодор II Ласкарис имат шест деца, на 5 от които имената са известни:

- Ирина, омъжена за българския цар Константин Тих Асен (1257-1277)

- Мария

- Теодора

- Евдокия

- Йоан IV Дука Ласкарис, никейски император (1258-1261)

Династичните бракове определено са предпочитаният метод за регулиране на отношенията между две държави, особено в Средновековието, когато войната е ежедневие. Бракът според християнските закони е свещена ценност, чието нарушаване е в разрез с обществените норми. Разтурянето на брак, когато връзката с църковните закони е толкова силна и сакрална, съответно и значимостта на брака натежава като приоритет, изведен на преден план в социално отношение, е равносилно на богохулство, грях. Извършеният грях се наказва, както и реално се случва с трагичната гибел от 1237 г. на трите значими личности от обкръжението на цар Иван Асен II.

Реално, официално сключени бракове между Елена и Балдуин II и Елена и Теодор II Ласкарис няма. Освен подписани междусъюзнически договори, налице е само формален годеж с обещания за бъдеща сватба. Погледнато от тази гледна точка, нарушение на християнските закони няма. Въпреки това лъжите са изречени, а обещанията – потъпкани.

Ако погледнем брачните неуспехи на Елена през една по-оптимистична призма, виждаме, че третият брак е успешният. Числото три е действително магично число. В християнските норми то се появява на много места с ключово, дори сакрално значение: при Светата Троица: баща, Син и Светия Дух. Възкресението става на третия ден, а Спасителят се явява три пъти пред учениците си. В много повелия числото три носи късмет.

Владимир Димитров е творец, който с картините си успява да ни докосне до истинността на българския бит и култура, до живота на обикновения българин в годините след Освобождението – с цялата му красота, с цялата му тежест, с цялата чистота и цялата болка. Роден през 1882 година в граничното кюстендилско селце Фролош, в семейството на Камка Стоилова и Димитър Поппетров, Владимир Димитров Поппетров още в ранна детска възраст посреща трудностите, които му е подготвил животът. През 1889 година, когато е едва на седем годишна възраст, баща му бива ранен при престрелка и остава инвалид. През същата година почива и дядо му – поп Петър, който е другата материална опора на семейството. Тези злощастни събития принуждават семейството да напусне дома си във Фролош и да се установи в Кюстендил, където майката и бащата работят срещу мизерно заплащане и едва успяват да се справят с изхранването на двете си деца – Владимир и сестра му Йорданка. Началното си образование Владимир Димитров получава именно в Кюстендил, в училището „Даскал Димитри“, след което постъпва в трикласното школо. За съжаление, крайната бедност на семейството възпрепятства учението му и той успява да завърши само втори клас.

В годините (1896 – 1899г.) Владимир Димитров работи като продавач на вестници, дърводелски работник, хотелски прислужник и бояджия. През  1899 година започва работа като писар в Кюстендилския окръжен съд, където остава близо четири години. Средата, в която попада там, се оказва изключително благоприятна за духовното израстване на Майстора, тъй като от тогава датират и запознанствата му с Никола Венетов и Емануил Попдимитров. Благодарение на дружбата си с тях, Владимир Димитров открива нови философски учения и възгледи, като най – дълбока следа у него оставят идеите на Толстой. На 11 май през 1903 година в гимнастическия салон на Педагогическото училище се открива първата изложба на младия художник, по инициатива на адвокати и съдии от кюстендилския съд, които са силно впечатлени от таланта му. Няколко дни по – късно именно на него е поверена и задачата да изработи портрета на Гоце Делчев, при отслужване на панахида в негова чест след смъртта му. През есента на същата година младият художник, подпомогнат от свои съграждани, постъпва като извънреден ученик в Рисувалното училище – София, като негови преподаватели са Иван Мърквичка, Жеко Спиридонов, Петко Клисуров и Антон Митов. Въпреки факта, че е извънреден ученик, Майсторът се откроява с огромните усилия, които полага и желанието да се усъвършенства. През 1908 година в Кюстендил сред голяма мизерия умира бащата на художника. В едно от последните писма, които той изпраща на сина си, се забелязва болезнена острота в думите му относно решението на Владимир да учи: „Сине, какво ме грее мене, ако утре ти станеш и професор, когато днес баща ти умира от глад.“

Владимир Димитров- автопортрет

През 1910 година творецът завършва образованието си в Рисувалното училище и получава предложение да продължи обучението си в чужбина като стипендиант, но отказва. Вместо това започва да работи като учител по краснопис и гимнастика в Държавна търговска гимназия „Димитър Василев“ – Свищов, където се запознава с Николай Лилиев. Между двамата творци възниква приятелство, подкрепено от общи възгледи, което се запазва за цял живот. През 1912 година Владимир Димитров, въпреки че е освободен от военна служба, се включва в Балканската война като военен художник. На фронта той се сблъсква с една действителност, която дълбоко въздейства на душевността и емоционалността на твореца и се превръща в проекция на неговите военни картини. В творбите, които създава през тези години, той се опитва да покаже бита на българските войници на фронта – почиващи войници, войници на поход или дори такива, които се греят на топлината на огъня. Една от най – силните и изпълнени с емоция творби на Майстора от този период е картината „Завръщане от фронта“. След приключването на войната, той посещава Виена за кратък период от време, след което, завръщайки се в България, решава да се отдаде изцяло на творчество.

През 1921 година Владимир Димитров преживява една от най – тежките загуби в своя живот – умира майка му Камка Стоилова, която е най – скъпият му човек и доверен приятел. Една година по – късно, през 1922 година, Майсторът открива своя самостоятелна изложба в Царския манеж, която е последвана от широк интерес и многобройни отзиви. С малкото събрани средства той заминава за Италия по покана на художника Борис Георгиев. През 1923 година се включва с 21 картини в изложбата на римските художници. Точно с тези си творби художникът бива забелязан от американския меценат Джон Крейн, който откупува за 40 000 лирети платната от изложбата и сключва с Майстора четиригодишен договор, според който срещу 150 долара месечно той се задължава да предава на Крейн всички картини, които нарисува през следващите 4 години. И до днес това се смята за най – неизгодната сделка през целия живот и творчество на художника.

През декември 1923 година в София се организира комитет за подпомагане на пострадалите от септемврийските събития. Част от комитета са Екатерина Каравелова, П. Преславски, А. Страшимиров, а като тричленна контролна комисия са назначени Кертев, Владимир Димитров и Л. Ширков. По сведения на Мицо Андонов от комитета са събрани много книги, картини и други ценни предмети, които са продадени, а събраните средства са разпределени сред нуждаещите се. Свои картини дарява и Майстора. Малко по – късно, преди заминаването си в САЩ по покана на Джон Крейн, син на сенатора Чарлз Крейн, Владимир Димитров посещава за последно комитета, за да се сбогува с другарите. При това последно посещение изрича думите „От народа – за народа“, дарявайки немалка сума за подпомагане на пострадалите.

За пътуването и престоя си в Америка Майстора разказва пред журналиста Христо Бръзицов: „Толкова бях зает с рисуване,че когато ме попитат какво съм видял от Америка, просто не мога да отговоря – аз живеех само за и със картините си. И може би по – добре, че не се взирах повече в тамошния живот, защото колкото можах да съзра, не ми допадна. Чужди сме ние на оня дух..“

През 1924 година Димитров открива своя изложба в с. Дивля – от нея са едни от най – значимите му творби – „Момиче от Калотино“, „Жетварка“, „Сестри“. Същата година се установява в Кюстендилско, като най – дълго остава в с. Шишковци, което се превръща в източник на впечатленията му за българския бит и култура и вдъхновението му в тази насока. През 1926 година, по инициатива на Джон Крейн, прекарва известно време в Цариград и в Италия, където рисува усилено. Година по – късно открива изложба в с. Шишковци. През май 1928 година заминава за Прага, за да предаде част от картините си на Крейн. Остава там повече от месец и се среща с някогашния си преподавател Иван Мърквичка. От тогава датира и портретът, който Майстора изработва на Мърквичка.

Владимир Димитров- „Селянин с грозде“

Същата година Джон Крейн прекратява договора си с Владимир Димитров, заради настъпилата тежка икономическа криза. Настават трудни времена за Майстора, в които той се уповава на подкрепата на Министерството на народната просвета и на приятели. Художникът се установява окончателно в с. Шишковци, където в негово ателие всъщност се превръщат кюстендилските поля. Обект на творчеството му са красотата и нежността на българката, изобразена в красива носия с цветни шевици; трудолюбивият и честен българин, който се труди на полето неуморно от изгрев до заник; отношенията между хората – братя, сестри, майки и деца, другари; удивителната българска природа във всичките и цветове и багри – разцъфналите вишневи дървета, червените макови градини, златните житни поля. За създаването на една от своите картини самият Владимир Димитров споделя: „Един ден в Шишковци рисувах селяни, държат грозде в ръцете си. Понеже времето беше усилно и маранята задушаваше, дадох почивка на моделите и облегнах картината върху дувара на двора. Гроздето беше докарано по форма и тон. Ние се разприказвахме за това – онова, време да мине. Неочаквано за всички ни, току се чу откъм дувара нещо като трак, трак, трак… Кога се обърнахме, що да видим: кокошките кълват гроздето в картината. Беля работа! Тогава рекох на селяните: „Барем кокошките можем да излъжем.“

Животът му в село Шишковци всъщност е най – плодотворният период на твореца. След трайното му установяване там, той открива няколко самостоятелни изложби както в Шишковци, така и в София. През 1946 година става член на българската комунистическа партия, а следващите няколко години – 1948 година, 1949 година, 1950 година – участва като делегат на няколко световни конгреса. През 1950 година е награден със званието „Народен художник“ и е обявен за почетен гражданин на София, а през 1959 година – с орден „Георги Димитров“. Владимир Димитров – Майстора умира през 1960 година в София от рак на панкреаса, а през 1972 година тленните му останки са пренесени и положени в с. Шишковци.

Всеки е чувал името на Александър Малинов, но знаем ли всъщност защо е толкова важен за българската история? Безспорно той е една от онези важни фигури, които оказват влияние както за благоприятното ѝ развитие, така и за неблагоприятното. Той е този, който присъства в политическия живот на Третата българска държава над 40 години и става неговата жива история. Затова ние от “Българска история” ще се опитаме да ви разкажем малко повече за тази “цветна” личност.

Александър Малинов

Роден е в Пандъкли, Бесарабия през 1867 година. Рожденото му място е един сравнително далечен, но въпреки това населен с хиляди българи регион. Като юноша учи в гимназия в Болград, а след това продължава своето образование в Киев, където следва право. Силно заинтересован от специалността си, Малинов се заема сериозно с нея и през 1891 година се дипломира успешно. След завръщането си в България работи като съдия, прокурор и адвокат в Пловдив (1898). Той има тежката задача да бъде прокурор в процеса срещу убийците на Стефан Стамболов, а също така осъжда министрите от кабинета на Тодор Иванчов за злоупотреби с държавни средства. Защитник е и на арестувания за антивоенна дейност лидер на БЗНС Александър Стамболийски.

Очевидно познанията му по право са завидни и лека полека Малинов се възползва от тях, за да навлезе в политическия живот на България – той се сближава с ръководителите на Демократическата партия и става неин член. От 1896 година е сред видните дейци на партията, с която са свързани едни от най–големите му заслуги и цялостното му влияние върху българската политика. През 1903 година лидерът на Демократическата партия Петко Каравелов умира, а за негов наследник е избран именно Александър Малинов. Той става постоянен председател на партията и пред него тепърва започват да се появяват неизбежните перипетии на политиката.

Началото на XX век е един изключително динамичен период за българското общество. Властта на княз Фердинанд нараства и през 1903 година той сваля правителството на д-р Данев. Монархът веднага се свързва с Малинов, като му предлага да застане начело на новия кабинет. Председателят на демократите обаче отказва, като се заема със заздравяването на влиянието и работоспособността на партията.

През 1908 година на Малинов отново е направено същото предложение и за разлика от 1903 година отговорът му е положителен. Така той става министър-председател в един от най-решителните периоди от българската история. Именно по това време Александър Малинов достига своя връх в политическата си дейност, като взема дейно участие в подготовката и обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 година. Това събитие увенчава с успех 30-годишните усилия на страната за материално, духовно и политическо равноправие сред европейските народи. България се превръща в суверенна държава и прави огромна крачка в своето политическо и социално развитие. Разбира се, заслугата за получаване на независимост на България не е единствено на Александър Малинов. Такава има и Фердинанд I, чиято е решителната дума по вземането на такива важни дипломатически решения.

Обявяване на независимостта на България

Както вече споменахме, наред с благоприятните действия на Малинов за развитието на България следват и неблагоприятните. За такава може да смятаме дейното му участие през 1911 година в проекта за изменение на Търновската конституция и по-специално промените по член 17, с които се предоставя възможност на изпълнителната власт в лицето на държавния глава и правителството да води външната политика на страната зад гърба на Народното събрание. Това несъмнено не е най-добрата промяна в конституцията, защото води до отслабване на парламентарния контрол, чието отражение по-късно ще видим в навечерието на Балканската и Първата световна война.

След 1918-та година ситуацията рязко се изменя. В близките 5 години управлението на България попада именно в ръцете на Стамболийски. Репресивните действия на лидера на земеделците далеч не се нравят на Малинов и той открито им се противопоставя. В резултат на това през есента на 1922-ра е арестуван и прекарва близо година в затвора в Шумен. След падането на режима на БЗНС е освободен и успява да възстанови партията си. А след деветоюнския преврат през 1923 година, вече свободен, той участва в създаването на Демократическия сговор. Не след дълго обаче (1924) първите идейни различия между него и “сговористите” се появяват и затова се принуждава да премине в опозиция. Когато дните на правителството свършват, Александър е в центъра на създаването на коалиция Народен блок, която се явява и печели изборите за XXIII ОНС през 1931-ва година. Той поема поста министър-председател, но напредналата му възраст и умора го карат да напусне и да подаде своята оставка през същата година. Независимо от това той не напуска политическия живот, а напротив – остава лидер на Демократическата партия, а по-късно и председател на XXIII ОНС.

Цар Фердинанд с правителството на Александър Малинов след обявяването на независимостта на Царска България, 1908 г.

Дългите години усилена работа и политически борби обаче се отразяват на политика Малинов. На 20 март през 1938-ма година, по време на изнасяне на политическа реч на сцената на “Модерен театър” в София, той среща смъртта си.

Александър Малинов е политикът, станал 5 пъти министър-председател, той спомогва независимостта на България да стане реалност, той е този, който с гласа на разума и умереността се опитва да следва принципите на демокрацията.

Ето какво казва за него един от най-видните журналисти на XX век – Данаил Крапчев.

   „Александър Малинов не беше само един идеолог, носител на една доктрина, на една политическа мисъл. Той беше една душа, която трепереше като трепетлика, отразявайки всички скърби и радости на българския народ.”

„Малинов беше голям демократ, но той беше за една просветена демокрация. Той беше държавник от първа величина, който всичко отмерва и пресмята. Нему бяха чужди ласкателствата, било към народа, било към носителите на държавната власт.”

Петко Славейков

Така чаканото Освобождение на България променя из основи всичко в младата държава. 1878 година разделя като пропаст епохите преди и след нея. Различават се битът, мисленето, самочувствието на българина като свободен човек, стремежите и идеалите на народа. Много малко са и българите, оставили диря след себе си както по турско време, така и след това. Като се замислим за такива хора, в съзнанието ни изникват имена като Стефан Стамболов, Никола Обретенов, Петко Каравелов и Петко Славейков. Тук ще проследим най-интересните събития в живота на последния и неговите важни заслуги.

Виден общественик, поет, просветен деец, публицист, издател на едни от най-важните и четени вестници за възрожденския български народ, след възстановяването на българската държава към тези си дейности той прибавя и политическа кариера.

Петко Славейков е роден във Велико Търново на 17 ноември 1827 година. Син е на занаятчията Рачо Казанджията, като носи фамилията Казанджиев до 1842 година, когато според една от версиите той си избира името Славейков, впечатлен от среща със сладкопойната птица. Същата година заминава да учи за монах, но прави това без съгласието на баща си, поради което този период не продължава дълго. Важният ефект от него е, че тогава младият Славейков прочита “История славянобългарска”, която го запалва по народното дело. Израз на това “запалване” е участието му в заговора за неуспешното въстание на дядо Никола в родния му град през 1856 година.

Образованието му е дейност, която съпровожда целия му живот – започва да учи в местно килийно училище, а впоследствие – в Свищовското учлище на Васкидович и Христаки Павлович. На 16 години вече учителства в родния си град. Следват и първите му обществени инициативи, подтикнати от недоволство срещу гръцкото духовенство в града.  То става повод за написването на “Прославило се Търново със славни гръцки владици“ – сатирично лирическо произведение, което остро ги напада. То сериозно разбунва духовете в старопрестолния град и Славейков става нежелан там. Преследван от гръцките владици, възрожденецът обикаля почти цяла днешна северна България, упражнявайки “занаята” си на даскал, разпръсквайки светлината на просветата. Това изиграва своята положителна роля за запознаването с бита и езика в различните краища, населени с българи. Този период допринася за последващата му дейност като фолклорист и “строител” на българския език.

Паметник- „Изворът на белоногата” край Харманли

Най-дълго просветителят се задържа в Трявна от – 1849 година до 1852 година. Славейков е пионер на българската възрожденска литература и публицистика. Първите му книги са издадени през 1952 година –  “Смесена китка”, “Песнопойка” и “Басненик”. Като творец върхът на неговия гений е поемата “Изворът на Белоногата”, чиято основа е народно предание. Тя е написана през 1873 година и самата чешма, на която е кръстена поемата, съществува и се намира в покрайнините на днешно Харманли. Петко Славейков е и първият български автор на басни, превежда и адаптира към българската действителност чужди автори. Малко известен факт е, че той е автор и на първата запазена и до наши дни готварска книга.

Възрожденецът е незаменим и със своята издателска дейност. Именно той е издател на първото българско детско списание – “Пчелица” (1871) и  женско списание – “Ружица”, издавано през същата година. Трудно може да бъде описана с думи важността на всички издавани от него вестници, поддържали духа и волята за свобода на българите живи. Негов е сатиричният вестник “Гайда” (1863-1867г.). Най-авторитетният вестник на дядо Славейков е “Македония”. Първият му брой излиза пред 1866 година. През 1872 година е спрян от властта след публикацията “Двете касти и двете власти”, а самият му издател е арестуван. Издава двата вестника по време на престоя си в Цариград заедно със сп. „Читалище“ (1872 – 1873 г.), „Звънчатий Глумчо“ (1873 г.) и сп. „Костурка“ (1874 г.), както и вече споменатите „Пчелица“ и „Ружица“.

Цариграският му период започва през 1864 година със задачата да преведе и редактира Библията на народния си език – дело, изключително важно и отговорно, както от религиозна, така и от езикова гледна точка. Това е неговият втори престой в космополитния град след 1861 година, когато е пратен в качеството си на народен представител по църковния въпрос. Славейков напуска града окончателно през 1874 година, за да продължи обществената си дейност в Стара Загора. И тук има проблеми с властите. Те се изразяват в подозрения за съучастие във въстанието в града и са причина за кратък престой в Одринския затвор.

Знаменити думи на Петко Славейков

Градът на липите е и мястото, където Славейков посреща Руско-турската освободителна война. Военните действия не остават без последствие за него. При това те са много тежки. “Никое нещастие в живота ми не е било тъй пагубно и не е падало тъй тежко на мене, както това, което се случи в Стара Загора” – пише сам той. При опожаряването на града от турците изгарят много ценни “Славейкови” вещи, сред които битови и фолклорни изследвания и сборници, както и негово лично творчество, което остава безвъзвратно изгубено. Като вече свободен българин, общественикът се връща в родния си град, за да вземе участие в изработването на Търновската конституция и в Учредителното събрание.

След това пътят го отвежда към София, където Славейков става член и един от водачите на Либералната партия. Макар и сред свои, макар и вече в освободената България, той продължава да бъде репресиран и гонен от властта. Неудобен е най-вече с русофилските си възгледи – на Стамболовия режим, а също така и от 1881 година до 1883 година, по време на режима на пълномощията. Тогава Славейков живее в Пловдив като политически емигрант. През тези две години се връща към заниманието си от детските години – предаване на знанията си в мъжката гимназия.

Като политик два пъти заема постовете министър на вътрешните работи в правителствата на Петко Каравелов (1881 и 1884-85г.). Министърът Славейков ще се запомни с либералния си подход. През първия си мандат закрива 16 затвора, а през втория отменя забраната за митинги и събирания от “режима на пълномощията”. Докато е министър на просветата (1881г.) написва “Инструкция по училищното дело”. Славейков дава своя принос и за Съединението. В неговото навечерие  той заминава за Пловдив, а след осъществяването му за кратко е управител на областта.  По време на Сръбско-българската война помага на фронта като делегат на Червения кръст.

Смъртта спохожда този голям българин на 1 юли 1895 година в дома му в София на площада, носещ днес неговото име. Освен изключителните си заслуги приживе, дядо Славейков оставя на България още нещо – неговия син Пенчо Славейков – не по-малко забележителен творец и човек.

Българската история е изпълнена със забележителни личности – все борбени българи, които ревностно защитават своите идеи за развитието на държавата. Дали са били прави или не, никой не може да каже. Изключителен е обаче фактът, че всички се борят за една кауза, но с различни средства.

Д- р Атанас Москов

Един такъв борбен българин е д-р Атанас Москов. Дългият му житейски път е силно криволичещ между властта и затвора, както се случва с голяма част от българската интелигенция през 20в. Д-р Москов е роден на 28 август 1903 в Севлиево.  Той е девето и най – малко дете на скромно българско семейство. По това време в града вече има силна и влиятелна организация на Българска социалдемократическа партия. Живота още в самото начало го приближава към социалистическите идеи. Един от дългогодишните ръководители на БСДП – Андрея Конов, става негов кръстник. По – късно в тази организация влизат и по – големите му братя. Когато всички те са пратени по фронтовете на Първата световна война, той е едва 13 годишен и е принуден да поеме грижите за дома. В гимназията става основател и председател на младежката социалдемократическа група „Жан Жорес“, заради което в последствие е изключен от учебното заведение.

На 19 години е приет в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, където следва две специалности: право и дипломатически науки. Едновременно с това, д-р Москов работи, за да се издържа. По това време се включва в Младежкия социалистически съюз, като става негов секретар и редактор на вестник „Социалистическа младеж“.

В периода 1923 – 1925, Атанас Москов, като изявен и горд социалдемократ, се отнася негативно и осъжда както методиките на министър – председателя Александър Цанков, така и лекомисленото и прибързано решение за Септемврийското въстание.

Бъдещият доктор завършва своето образование успешно през 1927 и през същата година без никакви средства заминава за Виена, а след това за Белгия, където завършва дипломатически науки в Брюкселския свободен университет. В Брюксел д-р Атанас Москов успешно съчетава работата в Изпълнителния комитет на Социалистическия интернационал с подготовката на докторска дисертация по международно право, която защитава през 1936 – та година на тема „Международната гаранция в малцинственото право“. Спечелва стипендия, но се отказва от нея и работи, за да е независим.

Докато е в Белгия, д-р Москов взима участие в дейността на местните социалистически организации. Участва в диспут със сръбския социалдемократ Живко Топалович и блестящо защитава България и принципите на БСДП. Адлер е възхитен от него и на 25 годишна възраст д-р Москов вече отговаря за социалдемократическото движение на Балканите. Една година по – късно, през 1929 – та, става член на неговия изпълнителен комитет, като остава на този пост до 1937 година. Младият и образован юрист бързо се превръща в един от лидерите на социалдемократите в България, а на международната сцена е сред най – авторитетните българи.

През 1936 – та година се жени за своя състудентка, изучаваща социология – белгийката Рене Едмонд Вилме. След 1935 – та  година в България се установява силно военно – монархическо управление и д-р Москов не се поколебава да тръгне за родината заедно с младата си съпруга, за да помогне за възстановяване на демократичните принципи. Така през 1937 година Атанас Москов се завръща в София и подава оставка от Изпълнителния комитет на Социалистическия интернационал. Той става един от водачите на функциониращата нелегално след Деветнадесетомайския преврат БРСДП. Атанас Москов става и кооперативен лидер.

Атанас Москов

През 1938 година е избран за народен представител и заема тази длъжност до 1940 година. В условията на едноличния режим на цар Борис ІІІ, Москов е един от ръководителите на социалдемокрацията у нас и на разпуснатата от закона БРСДП. В тази ситуация партията насочва своите усилия към кооперативното движение и Атанас Москов е в неговите челни редици. Идва обаче девети септември 1944 – та година и много скоро става ясно, че въжделенията за демокрация са били само мираж. Така след Деветосептемврийския преврат от 1944 – та година, д-р Москов е член на Централния комитет на БРСДП и става редактор на вестник „Свободен народ“. През 1946 – та година печели мажоритарните избори за народен представител  срещу водача на комунистите Георги Димитров. По – късно изборът е касиран и са прекратени мандатите на Москов, и на Кръстю Пастухов. Корифеите на комунистическата пропаганда се страхуват да се изправят срещу такива уважавани и опитни политици, чийто стил и маниери са твърде европейски. Москов е отстранен и от преподавателското си място по международно право в Софийския университет. Това е само началото на дълги и изтощителни репресии срещу интелектуалеца.

През 1949 – та година Атанас Москов влиза в затвора без съд и присъда за цели две години, в които офицери от ДС го подлагат на физически мъчения. Бива подложен на такива репресии, че според очевидци,  когато случайно попада в една килия с главния секретар на БСДП Коста Лулчев, цял ден не могат да се познаят и се разпознават едва по думите и по гласа. Веднага след като е освободен през 1951 – ва година, д-р Москов е принудително изселен  в Севлиево.  Само няколко месеца по – късно отново е арестуван и този път изпратен за четири години в лагера „Белене“, където остава 2 години, през които е принуден да копае изкопи по норма. По същото време съпругата му, доктор по социология, работи с мотиката в местното ТКЗС, за да издържа семейството. Със собствените си ръце белгийката построява малък дом в покрайнините на Севлиево, където всеки ден чака съпруга си да се върне от затвора. Цялото пребиваване на доктора по право по затворите е факт, въпреки липсата и на обвинителен акт, и на съдебен процес.

Мъченията и униженията не успяват да сломят духа на д-р Москов. Оцелял  в „Белене“, той е покосен от още едно нещастие – единственият му син умира едва двайсетгодишен.

След завръщането на доктора от лагера дълго време не му дават работа, докато накрая го назначават на дребна чиновническа длъжност в местната психиатрия в Севлиево. Извън затвора той е неотлъчно следен от ДС и останалите репресивни органи на комунистическата държава.

Дом-музей „Д-р Атанас Москов” град Севлиево

Силният социалдемократичен дух на д-р Москов доживява до края на комунистическия режим.  Той вижда с очите си падането на Берлинската стена и рухването на тоталитарните режими в цяла Европа. Въпреки преклонната си възраст, д-р Москов отново е обхванат от ентусиазъм. Броени дни след 10 ноември 1989 година – на 26- ти ноември, заедно с шестима свои съратници, политически лагеристи и затворници, възстановяват БСДП. На 5 – ти януари 1990 – та – социалдемократите на Атанас Москов и Петър Дертлиев връщат името на партията– БСДП. Д-р Атанас Москов е избран за председател. Малко по – късно, през 1990 – та година, заради преклонната си възраст, докторът се оттегля от мястото и става почетен председател на партията. Д-р Атанас Москов се отказва от депутатско място и от всякаква политическа кариера. По време на демокрацията остава да живее в Севлиево – сам в малката къща сред нивата, построена от вярната му съпруга, заобиколен от книги и спомени. Бившият политик, юрист, общественик, журналист и затворник умира на 28 януари 1995 година, на 92-годишна възраст.

Въпреки преживените страдания, Атанас Москов остава убеден човеколюбец и алтруист до края на живота си. Още приживе, непосредствено след 1989 – та година Атанас Москов е удостоен със званието „Почетен гражданин на Севлиево“.

Скромният дом, в който д-р Атанас Москов изживява последните 42 години от живота си и където написва по – голямата част от трудовете си, сега е превърнат в музей. Той пази спомена за семейство Москови и атмосферата, в която те живяха.

Драган Цанков

Драган Цанков е основна фигура в българския политически живот след Освобождението. Два пъти министър- председател на България и депутат от Учредителното Народно събрание, Цанков е един от идеолозите на Либералната партия и водач на едно  от разклоненията и до 1897 година. Освен с политическото си присъствие, той ще остане в историята и с просветителската си дейност, осъществявана още преди Санстефанския мирен договор, както и борбата срещу гръцкото духовенство.

Драган Цанков е една от многото ерудирани и образовани  рожби на Свищов, с които крайдунавският град е дарил България. В случая на Цанков това става на 8-ми ноември (нов стил) през 1827 година в търговска фамилия от габровски род. Както знаем по това време България е била подложена на двойно владичество- политически османско и църковно гръцко. Не е ясно кое от двете е по- опасно за българите. Семейството на Драган Цанков е яростен противник на фанариотите. Затова и той сменя името си Димитър, защото е гръцко с това,  което е останал и в историята- Драган. Това е индикатор за интелигентност, прозорливост и висок български дух, защото по това време  дори най- просветените българи масово сменят своите имената с гръцки.

Тези качества в естествения ход на събитията започват да се развиват чрез образованието: първоначално в Свищовското училище на Емануил Васкидович и  Христаки Павлович, през което са минали не един и двама бележити българи, също така и в Априловската гимназия в Габрово. През 1845 година емигрира, за да продължи образованието си в Одеската гимназия и в Киев, а след  1952 се мести във Виена. Там младият Цанков открива своята страст по филологията и след като изучава местния език издава българска граматика на немски.  Следващата патриотична и обществено знмачима цел, която си поставя българинът, е да създаде печатница в родния си град. За целта той се връща в Свищов още същата година. Въпреки че турското правителство не откликва на молбата  му, той не се отказва, а влага още повече усилия за постигане на целта си. Дори заминава за Цариград в търсене на реализация. С голяма помощ на френското правителство идеята бива осъществена  3 години по- късно. Престоят в Цариград и сближаването с Франция повлияват на Цанков и при възгледите му за църковната борба.  Междувременно общественикът създава и Община на българската книжнина. Целта е да се подпомага българската просветна дейност.

Въпреки че остава в историята като един от най- отявлените русофили, в  този момент борецът за независима българска

Делегати от Великото народно събрание за връчване на акта за избиране на Батенберг за княз. Първият прав в редицата отдясно наляво е либералът Драган Цанков

църква се обръща на запад в търсене на решение. Дори през 1855 година тайно приема католическата вяра и става водач на униатското движение в България, чиято цел е откъсването на България от Патриаршията и приобщаването и към Римокатолическата църква. Инструмент за пропаганда става издаваният в печатницата вестник „България”, характерен с острия си език към фанариотите. Унията все пак е неуспешна, но разбунва духовете и изиграва своята роля за църковния въпрос.

Следва по- спокоен период, в който Цанков работи като чиновник в Османската империя, съдия в Русе, и областен управител на Видин и Ниш, за да се стигне до Априлското въстание и Баташкото клане. Драган Цанков и Митко Балабанов са натоварени с важната задача чрез обиколка на европейските столици Лондон, Париж, Виена, Рим и Петербург да информират обществеността за зверствата и да молят за застъпничество.  Тази „дипломатическа” мисия успява да срещне двамата българи политическия елит на Европа: Бисмарк, Гладстон и самият руски император Александър 2- ри, които да изкажат своята подкрепаза българската кауза.

След  3 март 1878 година Цанков се превръща в още по- значима фигура в обществено- политическия живот на новоосвободената държава. Той е един от делегатите на Учредителното Народно събрание(1879) в Търново и като един от лидерите на Либералната партия е и съавтор на Търновската конституция. По време на временното руско управление е назначен за вицегубернатор на Търново, а през 1880 образува правителство и става министър на външните работи. След това за кратко през същата година оглавява вътрешните дела при Каравеловото управление, а през следващата  минава в опозиция и се противопоставя на т. нар. „режим на пълномощията”. Като либерал и  застъпник на Търновската конституция, той не може да приеме разширяването на монархическата власт и заради своята твърда позиция е заточен във Враца и дори бива обявен за луд.

Драган Цанков

След края на този период  през септември 1883 година Цанков за втори път застава начело на държавата и повторно става министър на вътрешните дела. В този години обаче настъпва и разривът в Либералната партия, породен несъответствията между  Каравелов, Славейков, Стамболов  и Цанков. Той е настроен по- диалогично спрямо политическите опоненти, докато първите трима заемат по- крайни позиции. Това довежда до разцепление в партията, като четиримата лидери застават начело на отделни крила в партията. Разцеплението е пълно при проруския преврат за свалянето на Батенберг  и последвалия го контрапреврат, подкрепян от Стамболов. Цанков дори участва в написването на молба до султана(т. нар. махзар), в който авторите му призовават турския султан да използва правото си на намеса във вътрешнополитическия проблем на младото княжество, което все още е васално на Турция.  След установяването на Стамболовото твърдо управление, той по политически причини емигрира в Русия, докъдето остава до края на 1894 година. При падането на граничещия с диктатура Стамболовистски режим, Драган Цанков се връща в родината си и при пристигането си на Централна гара в София е посрещнат по особено тържествен начин. Той е избран за народен представител още веднъж. Оттегля се от политическия живот през 1897 година предава лидерския пост на партията си на Стоян Данев, който я преименува на Прогресивно либерална.

Драган Цанков умира на 11 март 1911 година в София, а тленните му останки са пренесени в Русе, където и до днес се съхраняват в пантеона на възрожденците.

Българите имаме записани в историята си не един и два успеха. Видни наши сънародници достигат до своеобразни върхове във военните дела, изкуството, литературата и спорт. В края на миналия век българските футболисти записват имената си в спортната история със забележителни успехи на Световното първенство през 1994 година. Тогава, под напътствията на треньора си Димитър Пенев, родните таланти записват и своето най-голямо постижение, достигайки до четвърт финали на Мондиала.

Футболният отбор на България от световното 94- та

През пролетта на 1992 година българите започват своите борби за място на Световното първенство успешно, с победа над Финландия с 0 на 3. След това, през есента на 1992 година на свой терен младите футболисти успяват да вкарат два гола на французите, но допускат от швейцарците също два гола на техен терен. На 2 декември българите гостуват в Израел и побеждават домакина с 0 на 2. Явно няколко месеца почивка се отразяват неблагоприятно на нашите момчета, защото на 14 април 1993 година падат от домакините Австрия с 3 на 1. Българският отбор обаче бързо влиза във форма и на 28 април удържа победа с 2 на 0 над Финландия като домакин. След равенства с 2 на 2 с Израел и 1 на 1 с Швеция, българските момчета набират скорост и успяват да вкарат цели 4 гола на австрийците като домакини и да допуснат само един. Последният мач, от който зависи дали българските футболисти ще се класират за Световното първенство, е с Франция. Тази среща остава в историята с начина, по който българите успяват да си извоюват участието в елиминациите.

На 17 ноември 1993 година България играе с Франция на легендарния стадион Парк де Пренс. Два кръга преди края шансовете на България да се класира са минимални, но Израел изненадва Франция и успява да ги победи, така преди финалния сблъсък нашите момчета са на 3-то място с 12 точки, а французите са на второ място с 13. На тях обаче им трябват победа или равенство за класиране, докато българите ще се класират само при победа над Франция. По време на последния мач, в 32-рата минута Ерик Кантона вкарва гол във вратата на Борислав Михайлов. Малко след това в 37-мата минута Емил Костадинов отбелязва с глава след центриране на Красимир Балъков от корнер. Добрата екипна работа на българските момчета изравнява резултата. Равенството се запазва и след почивката, когато българите се опитват да вкарат втори гол, но френската врата се оказва трудна цел. В края на полувремето французите правят опасна атака към вратата на Борислав Михайлов, но българските защитници успяват да противодействат успешно и поемат топката. 10 секунди преди края на редовното време Емил Кременлиев подава топката към върналия се назад Любослав Пенев, който 4 секунди преди края с прехвърлящо центриране успява да изведе Емил Костадинов в стрелкова позиция. Костадинов вкарва гол секунда преди да свърши редовното време. Коментаторите на Канал 1 Николай Колев – Мичмана и Петър Василев крещят от радост заедно с целия български народ. В историята остава репликата на Мичмана “Господ е Българин”, с което той се опитва да опише невероятния обрат в мача. 50 000 французи на стадиона не могат да повярват, че техният национален отбор няма да се класира за Световното за сметка на България. Минута след изтичането на редовното време съдията свири край на мача, с което България се класира за Мондиал ‘94. Цяла нощ хората в България празнуват по улиците невероятния успех. След края на мача френският треньор Жерар Улие подава оставка.

Радостта на Стоичков след неговият гол срещу Гърция

След като започва Световното първенство е изтеглен жребий за определяне на шестте груби. На българския отбор му се пада да играе мачове срещу слънчевите страни Гърция, Нигерия и Аржентина в група D.

В груповата фаза националите ни остават втори с равни точки с първия Нигерия. В мача срещу нигерийците младите ни футболисти падат с 3 на 0 и за съжаление завършват с по-лоша голова разлика от тях. Въпреки това момчетата не се демотивират, а дори обратното. В следващия мач успяват да надвият Гърция. Като че ли за да компенсират първата загуба, младите лъвове успяват да вкарат цели 4 гола на гърците и не допускат нито един. Българите бързо влизат във форма, надигравайки Аржентина с 3 на 0, които остават трети, но с равна голова разлика. Като равносметка нашите момчета са с 3 повече вкарани голове, отколкото допуснати, така че завършват с общо 6 точки, наравно с Нигерия и Аржентина.

Директните елиминации започват обещаващо за българския отбор. Негативната тенденция от първия мач е прекъсната и следва серия от забележителни победи, на които целият свят става свидетел. В осминафиналите националите отстраняват Мексико с 4 на 2 след дузпи, но преди тях в редовното време двата отбора успяват да си вкарат по един гол. На четвъртфинала България се изправя срещу световния шампион Германия. След 0 на 0 в първото полувреме, германците повеждат с гол на Лотар Матеус от дузпа. Това не обезкуражава българите и те само за 3 минути (‘75, ‘78) повеждат с 2 на 1 с голове на Христо Стоичков и Йордан Лечков. Така България достига геройски до паметния полуфинал срещу Италия. На него отборът играе вяло първото полувреме и позволява на Италия да поведе с 2 на 0 с голове на Роберто Баджо. Младият Христо Стоичков успява да върне един гол от дузпа преди почивката. През второто полувреме националите излизат много мотивирани, но италианците успешно им противодействат. В 70-тата минута Алесандро Костакурта играе с ръка в наказателното поле на Италия, но съдията така и не отсъжда дузпа. В крайна сметка мачът завършва със загуба на България с 1:2. На мача за 3-тото място българите, може би обезкуражени, падат от Швеция с 4:0 и остават на 4-то място в крайното класиране.

Голът на Стоичков от пряк свободен удар срещу Германия

С това четвърто място възходът на българския футбол приключва. През следващите години едно след друго се сменят разочароващи представяния на спортните форуми. Въпреки това, българският успех през 1994 година, който направи милион българи горди със своя национален отбор, завинаги ще остане в историята на световните първенства по футбол.